Небесни материи - Страница 105

105

— Този кораб няма да се завърне в Делоската симахия — подех аз.

Настъпи изумена тишина, нарушена само от вика „предател“, долетял откъм редицата войници на Анаксамандър.

— Нито ще иде в Поднебесното царство — продължих.

Езон напусна редицата и се приближи към мен. Беше положил ръка на дръжката на меча и на тъжното му лице се четеше готовност да изпълни дълга си. Но Жълт заек застана между нас и му препречи пътя. Тя разпери леко ръце и срещна погледа му със сияещите си златисти очи.

Известно време двамата стояха неподвижно като статуи, обърнати един срещу друг. Никой от тях не проговори, но аз знаех, че духовете им се сражават на някакво невидимо спартанско поле. Езон пръв сведе поглед и наруши тишината, но заговори на мен, не на Жълт заек.

— Аякс от Атина, очаквам от теб да изпълниш дадените ти заповеди.

— Ако се върнем в Симахията — отвърнах, — архонтите ще бъдат принудени, изпълнявайки дълга си и с ясното съзнание за отчаяното положение, в което се намираме, да използват слънчевия фрагмент като оръжие. Не мога да им позволя да го сторят.

— Но ти знаеш, че положението не е отчаяно — погледна ме Езон.

Само че няма как да ги убедя в това. Кройс е учен, няма да се вслуша в гласа на историята. А Милтиад не би сложил оръжие, което вече му е попаднало в ръцете, нали?

Езон поклати бавно глава.

— Нито един архонт от Спарта не би престъпил клетвата си.

— Архонтите са пленници на умовете и задълженията си — кимнах, — за да сторят това, което боговете не биха сторили.

— А ти? — попита Езон.

— Аз имах право на избор — отвърнах. — И го направих. Ще поправя стореното от „Слънчев крадец“ и същевременно ще дам на Делоската симахия това, което повелява дългът ми. Но за да се получи, трябва да се върна на Земята с този кораб.

Езон се обърна към Жълт заек.

— Защо го подкрепяш за това решение?

— По същата причина, поради която ти му предаде цялото управление на кораба.

— Но ние вече не сме извън обсега на цивилизацията — възрази Езон. — Намираме се в свои води.

— Не — поклати глава Жълт заек. — Ще се върнем едва тогава, когато Аякс обяви, че сме го сторили. Дотогава има пречки, които трябва да преодолеем, и дълг, който да изпълним. Работа на Аякс и боговете е да решат какво трябва да направим.

— А ти какво видя? — попита Езон, пристъпи към нея и втренчи очи в нейните.

— Лицето на Зевс през очите на Хера — отвърна спокойно Жълт заек.

Езон направи крачка назад и извади с бързо движение меча. Жълт заек се отстрани и го пропусна покрай себе си. Чух изплашения вик на Фан, но останах неподвижно в очакване на това, което щеше да последва. Езон ме доближи, завъртя меча и ми го подаде с дръжката напред.

— Оставам под твое командване.

— Благодаря ти, Езоне — кимнах и му върнах меча. — Първото, което трябва да направим, е да премахнем враговете от кораба.

Войниците на Анаксамандър вдигнаха очи към мен — едни ме гледаха с омраза, други с нескрит страх. Приближих се към тях, бяха общо четиринайсет, насядали в редица.

— Не мисля да ви убивам — рекох, след като коленичих и надзърнах в изплашените им лица. — Смятали сте, че изпълнявате дълга си, когато се подчинявахте на Анаксамандър. Ще ви позволя да се качите на една от лунните шейни. Нашите преследвачи ще ви намерят и приберат.

Обърнах се към Жълт заек.

— Завържи ги за лунната шейна. Ще напиша съобщение до архонтите и ще им го оставя.

— Какво съобщение? — попита Езон.

— Кратко описание на всичко, което ни се случи, откакто напуснахме Земята. Ще наблегна върху незаконното превземане на кораба от Анаксамандър и назначаването от негова страна на предателя Михрадарий за научен командир.

— А ще обясниш ли защо няма да се върнем и да изпълним мисията?

— Това ще трябва да почака — отвърнах. — Но съобщението ще помогне на Кройс да разбере колко зле подготвена е била цялата експедиция, а на Милтиад — защо не изпълнихме заповедите, които ни даде. Останалата част от обяснението ще получат след завръщането ни на Земята.

— Защо трябва да се чака? — попита Езон.

— Защото обяснението се нуждае от доказателства, с каквито в момента не разполагам.

Докато останалите товареха пленниците на шейната, аз написах бележката и я запечатах с моя печат — совата, олицетворяваща Атина, насред бързо съхнещия черен восък. За миг почувствах успокояващата близост на богинята и това ми подсказа, че съм на прав път.

Бяха накарали затворниците да налягат по гръб върху седалката на шейната, с очи, втренчени в небосвода. Приближих се до сияещия сребрист диск и тъкмо се готвех да завържа свитъка на гърдите на един от пленниците, когато Атина ме побутна лекичко.

— Ксенофан, Хераклит и Солон — провикнах се аз. Тримата войници ме доближиха и отдадоха чест.

— Това, което предстои, надхвърля обикновения войнишки дълг — обясних им аз. — Ето защо ви нареждам да придружите тези пленници и да ги предадете на командира на небесния кораб, който ни следва.

— Ще бъде изпълнено, командире — отвърнаха тримата. Забелязах, че на лицата им се четеше облекчение. Не се и съмнявах, че онова, което бяха преживели на „Сълзата на Чандра“, далеч надхвърляше възможностите им да понасят изпитания.

— Освен това искам да се погрижите това съобщение да бъде предадено на архонтите — подадох свитъка на Солон.

— Да, командире — отвърна той. Тримата се качиха на шейната и се завързаха с ремъците.

Обърнах се към останалите членове на екипажа.

— Двамата с Фан сме достатъчни за управлението на кораба. Ако някой от вас иска да си тръгне, сега е моментът да го стори.

105