Небесни материи - Страница 19

Проправихме си път през тълпата от роби, товарещи огромни дървени сандъци на широки бронзови левитиращи платформи, увиснали на сантиметри над земята; чиновници, проверяващи товарителниците и нареждащи на робите да отнесат този товар лунно вещество в онзи склад, да извадят сандък с току-що произведени вакуумети, да го приготвят за изпращане и да внимават къде мъкнат палетите със злато. „Гледайте какво правите, мързеливи северняци, не знаете ли, че ониксът е чуплив?“ „Отваряй си очите, ей, ти, ох, прощавайте, командире… капитане… Вътрешната порта е в тази посока“.

Бяхме подложени още веднъж на щателна проверка при вътрешната порта, водеща към двора, който заобикаляше самия пристан. Докато чакахме да преминем през този контролен пункт, над нас се появи „Сълзата на Чандра“. Приближаваше се откъм източния хоризонт. Моят кораб представляваше дълъг цяла миля къс от Луната, оформен от екипа на Рамоночон като идеална сребърна сълза. Той прелетя величествено над града, в началото само блещукащ диск в небето, не по-голям от обол. Десетина малки черни точки се виждаха по долната му страна — напълнени с вода баластни топки, които контролираха снижаването на кораба. „Сълзата на Чандра“ нарастваше с приближаването си към земята. Сребристата светлина, която разпръскваше, бързо се усилваше и накрая засенчи сиянието на слънцето. На около миля над повърхността корабът се скачи с върха на небесния пристан. Чу се дрънчене на стомана и тънко, пронизително пищене, наподобяващо звука от каменна камбана, но това бе неподправеният хармоничен тон на Луната, една от седемте ноти от музиката на сферите.

Вдигнах изпълнен с копнеж поглед и единствената ми мисъл беше как час по-скоро да се озова на борда.

Най-сетне ни пропуснаха през последната врата в централния двор. Тук имаше тълпа от роби и войници. Войниците проверяваха щателно съдържанието на сандъците, преди да ги оставят на робите. На свой ред робите отнасяха товара до полусферични транспортни капсули, след което изтикваха капсулите в празните, издигащи се нагоре тръби на пристана. Огромни парни машини със свистене изсмукваха въздуха от тръбите. След това земята затреперваше, докато изтласкващата лопата, скрита в дъното на тръбата, притискаше капсулата и я изстрелваше силно право нагоре към товарния отсек на „Сълзата на Чандра“.

Сред цялата тази бъркотия ние забелязахме един човек, който не беше облечен нито като войник, нито като роб. Клеон, с късата си критска туника и плетените въжени сандали.

Той прекоси двора тичешком като подплашено пиле, посочи няколко сандъка и настоя те да са следващите, които да натоварят. Ухилих се на Рамоночон и той ми отвърна с полуусмивка, която бързо се стопи.

— Клеоне, какво е това? — извиках, за да ме чуе над свистенето на парната турбина.

— Аякс! — изпищя радостно той. — Няма да повярваш какво се случи! Аз… — обърна се и кресна на един войник, който се беше отправил към тръбата. — Внимавай с това вътре! Можеш да купиш половин Персия с него! — сетне се обърна към мен. — Взех арески витла. Ще спестим цяла седмица от полета.

— Какво си направил? — поклатих глава, надявайки се шумът да ми е попречил да чуя правилно. Ареските витла са най-мощните въздухоразредители, конструирани някога. Напълно сглобени, те представляват четирийсет пръчки от монолитно огнезлато, всяка дълга по половин миля. Бяха предназначени за изследователска мисия до петата планета, не за „Сълзата на Чандра“. Потреперих при мисълта каква дупка е зейнала в бюджета ни и колко много услуги ще дължим двамата с Езон на командирите на другите проекти. — Проклет да си, Клеоне! Пратих те в Крит да смениш няколко счупени витла, не да откраднеш най-скъпите устройства, изработвани някога от Академията. И какво толкова каза, че да накараш небесните навигатори да ти ги дадат?

Клеон се засмя налудничаво. Зъбите му блеснаха насред мургавото лице, кафявите му очи излъчваха сребриста светлина.

— Показах им пълномощното, което получи от Кройс.

Поклатих смаяно глава. Атинските архонти ще поискат главата ми на поднос заради подобно неправомерно използване на пълномощното.

Клеон ме потупа успокоително по ръката.

— Не бери грижа. Ареските конструктори пратиха куриер до Делос, преди да ми дадат витлата. Кройс лично одобри прехвърлянето. Гилдията на небесните навигатори ми е толкова ядосана, задето им измъкнах този дар божи под носа, че нищо чудно да ме изгонят завинаги.

Не можех да повярвам, че подобно нещо го прави щастлив.

— Тези витла бяха предназначени за „Копието на Арес“. Даваш ли си сметка какви сериозни преустройства ще трябва да извършим по корпуса на „Сълзата на Чандра“, за да можем да полетим?

— Това не е проблем — започна той да си тананика радостно и се обърна към Рамоночон. — Няма да е трудно да се нанесат корекции в динамиката, нали?

Рамоночон примигна, сякаш не беше чул разговора ни.

— Хъм. Ами да, предполагам…

Да не би всички мои подчинени да се бяха побъркали? Цели две години Рамоночон ваеше „Сълзата на Чандра“ така, че да може да полети до Хелиос и да се върне обратно, със или без парче от Слънцето. Сега Клеон само с един замах бе обезсмислил труда му, а Рамоночон се държеше така, сякаш ставаше въпрос за съвсем дребен проблем.

— Да вървим — подкани ни Клеон. — Ще вземем следващата капсула нагоре. Нямам търпение да започна преизчисленията на курса на полета.

Той изтича при пътническата капсула и се шмугна вътре.

Рамоночон сви рамене и го последва в полусферата със стени от огнезлато и стомана. Пристъпих след тях, а капитан Жълт заек беше последна.