Небесни материи - Страница 90

Кой знае защо Фан избягваше погледа ми и в мен се пробудиха подозрения. Чудех се дали внезапното му решение да ни съдейства не беше прикритие за нещо друго. Но в този момент Хермес влезе в сърцето ми и аз се досетих каква може да е причината за безпокойството му.

— Направи каквото ти е по силите — рекох. — Имам пълна вяра в теб.

След още три часа Фан обяви, че таблетките са приготвени. Събрахме се всички при примитивното устройство за дестилиране на вода. Фан ни раздаде таблетките и аз приех моята с благодарно кимване. Новите таблетки притежаваха остър, пиперлив вкус, но глътнах тази в шепата ми спокойно и веднага почувствах как умората ме напуска.

След като се нахранихме, Фан, Рамоночон и аз прегледахме отново графика за работа. Крилата щяха да отнемат поне още две седмици до пълното им завършване, а през това време смятах да си припомня всичко, което знаех за небесната навигация, и да изчисля новия курс, съобразен с невероятния начин, по който щяхме да се придвижваме.

Фан слушаше разсеяно разговора ни. Непрестанно поглеждаше към двата борда, следвайки движението на Слънцето, което кръжеше далеч под нас. Когато Хелиос се скри отдолу, небето потъмня и остана само сиянието на Арес. Звездите запримигваха над нас и аз вдигнах поглед към небосвода, изпълнен с внезапната надежда, че отново ще ги видя от Земята.

И тогава се случи. Михрадарий извика и се улови за гърлото. От устата му потече пяна и той рухна на земята. Миджима скочи и се затича към Фан. Жълт заек се опита да го улови, но той падна сам, преди още да го докосне. Японецът вкопчи пръсти в шията си с такава сила, че между тях бликна кръв.

Михрадарий отвори очи, но не гледаше в този свят. Божество, което никога досега не бях срещал, докосна сърцето ми, за да ми покаже какво вижда персиецът. Приближаваше се към моста, отвъд който бе задгробното царство на Ахура Мазда. Но това не беше широкият мост за добродетелните души, а острие на меч, по което трябваше да преминат грешниците. На моста стоеше втората душа на Михрадарий, сгърбена и зловеща старица, изпълнявала повелите на Ариман.

Михрадарий извика отново и издъхна. Миджима пропълзя още няколко сантиметра към Фан, измъквайки меча си, сетне замря и душата му напусна тялото, отлитайки към непознат за мен задгробен свят.

— Поставих отрова в таблетките им — призна Фан и аз забелязах, че ръцете му треперят. — Нямаше как. И без това чаках твърде дълго. Миджима всеки момент щеше да предприеме нещо. Не виждах никакъв друг начин да се справя с това.

— Зная, Фан — въздъхнах. — Постъпи правилно.

След един кратък миг на всеобщо стъписване двама войници изтичаха и го уловиха за ръцете.

— Пуснете го! — наредих им аз и пристъпих напред. — Той направи това, което исках.

Сега всички погледи се извърнаха към мен. Войниците освободиха стареца, но останаха при него. Приближих се, улових го за ръката и го отведох при бъчвата с чиста вода.

Напълних една медна съдинка и му я подадох.

— Ти постъпи правилно — повторих аз.

— Нямах друг избор — отвърна той, загледан в отражението си в купата.

— Аякс! — отекна гласът на Жълт заек и когато я погледнах, тя стоеше изправена и неподвижна като скала. Вятърът развяваше плитките й, а в очите й блестеше сиянието на Арес. — Наистина ли му нареди да ги отрови?

Разбирах гнева й, знаех какво има предвид. Защо не бях поверил на нея тази задача — на онази, която се беше заклела да ми бъде вярна докрай?

— Не съм издавал пряка заповед — обясних. — Но се досетих какво възнамерява да направи и го одобрих. Ако ти бях казал, зная, че нямаше да се съгласиш. Щеше да ми попречиш, опасявайки се, че Фан ще използва възможността да отрови и нас. Като командир, реших да поема този риск.

— Но защо с отрова? — настояваше тя. — Защо не ме остави да ги екзекутирам, както е редно?

— Защото не смятам, че си заслужаваше риска да изгубя теб или Езон — обърнах се към него. — Не е ли дълг на командира да се грижи войниците му да не бъдат излагани на риск и да ги пази при всякакви случай?

Езон кимна и Жълт заек последва бавно примера му.

Но ако думите ми бяха убедили спартанците, не беше същото с будиста.

— И все пак как ще оправдаеш смъртта им? — попита Рамоночон.

— Защото Фан е прав — отвърнах. — Рано или късно те щяха да ни убият. В сърцето си вече ги бях осъдил. Беше само въпрос на време да намеря подходящата възможност. И Фан я осигури.

— Не можах да измисля никакъв друг начин — заговори старецът. — Бях притиснат до стената и нямах избор. Нямах избор.

— И все пак, Аякс — обади се Езон. — Да се довериш на поднебесен?

— Тези, които обитават царството на Хадес — отвърнах, — са равни пред смъртта.

В отговор Езон се поклони.

Фан ме погледна замислено и аз разбрах, че все още обмисля случилото се и се пита дали наистина не е имал друга възможност. Щеше да е така, колкото и да се убеждаваше, че вече е свършено.

— Той мисли твърде много — прошепна ми Жълт заек и най-сетне разбрах смисъла на тези думи, които бях чул толкова отдавна. Ако моята ръка бе отнела живота на Миджима и Михрадарий, ако аз им бях посочил пътя към Танатос, сега щях да се измъчвам от същите съмнения. Прав е бил онзи спартански учител, задето ме беше прокудил от техния град. Но макар да съчувствах на Фан, не можех да му помогна с нищо.

За разлика от мен Рамоночон знаеше как да утеши един стар поднебесен.

— Успокой мислите си — посъветва го той, след като приседна до него. — И се потопи в дао.

В първия миг Фан го стрелна с гневен поглед. Виждах, че устните му затрептяха, готови да отвърнат с обида, но в очите на моя приятел се виждаше само безкрайна доброта.