Небесни материи - Страница 10

— В такъв случай последвайте ме, ако обичате — рече той. Тръгнах редом с него през бетонната платформа, капитан Жълт заек крачеше между нас и същевременно проправяше път в тълпата. Докато вървяхме, чувах шепота на зяпачите. Чиновниците, атинските учени и спартанските капитани са по правило ежедневна гледка за пристанището, но изискванията на моята телохранителка за повишена безопасност изглеждаха най-малкото странни в предполагаемо безопасното сърце на Симахията.

Чиновникът ни преведе през оживената корабостроителница, където роби под надзора на опитни динамици поправяха и преоборудваха с нови двигатели товарни кораби. Покрай облицованите с бели и зелени гранитни плочи складове, натъпкани с продукция от половината свят, се отправихме право в задушната вътрешност на чиновническия термитник.

Изкатерихме се на седмия етаж и от трима ни само аз бях задъхан, когато стигнахме горе. Чиновникът ме насочи към една от безбройните канцеларии, натъпкани като пчелни килийки в масивната сграда.

— Почакайте тук, почитаеми господине.

— Не — сряза го лаконично капитан Жълт заек. — По-голямо помещение.

— Но, капитане… — понечи да възрази чиновникът. Тя го накара да замълчи с един-единствен поглед.

— Добре тогава. Само за момент. — Той влезе в стаята, взе цял куп свитъци от бюрото и ни поведе нататък по коридора, към по-голям кабинет. — Това отговаря ли на изискванията ви, капитане?

Капитан Жълт заек огледа стаята с бърз поглед. Гранитните стени бяха закрити от пода до тавана с масивни дървени лавици. Имаше половин дузина писалища с натрупани отгоре свитъци, всяко от тях снабдено с разгъваеми, въртящи се валяци за автоматично прелистване и четене на по-дългите свитъци. От стените се подаваха отворените краища на вакуумни тръби, очакващи жадно да засмучат пощенски капсули, за да ги изпратят към съседните сгради. Единственото място за сядане беше една пейка, облицована с плюш. Всичко беше по спартански бедно, но крайната цел като че ли бе по-скоро външният ефект, отколкото проява на някакъв духовен аскетизъм.

— Ще свърши работа — кимна моята телохранителка.

— А сега, ако обичате, ме извинете, капитане, командире — чиновникът кимна на двама ни. — Ще ида да намеря старши чиновник Фруний.

Той стовари наръча с папируси върху една масичка и изчезна в коридора, а аз се отпуснах на неудобната пейка. Докато се облягах назад, отново почувствах умората от преживелиците.

— Нещо не е наред ли, командире? — попита моята телохранителка.

— Месец на развлечения, последван от петминутна битка — отвърнах. — Не биваше да се отпускам толкова много по време на ваканцията.

Капитан Жълт заек кимна, но не каза нищо повече. Тя се върна при отворената врата и отново застана съвършено неподвижно.

След няколко минути се появи коринтянин с изпито лице и седна зад купчината папируси.

— Добър ден, командире — поде той. — Аз съм старши чиновник Фруний. Благодаря ви, че отделихте време за тази среща.

— Не ми представляваше трудност — излъгах. — Предполагам, ще искате отчет за разходите ми през последния месец.

— Не, командире. — Той взе един дебел свитък от върха на купчината и го разтвори. — Това е списъкът на вашите заявки и разходи за последните три години, откакто започнахте проект „Слънчев крадец“. Решихме да се възползваме от идването ви в Атина, за да го обсъдим.

Как ли не предположих, че ще е нещо от този род? Сдържах моментното си желание да възразя гневно на тази очебийна проява на дребнавост. Вместо това кимнах великодушно и отвърнах:

— Добре, Фруний, но ако обичате, бъдете максимално кратък.

— Колкото ми е по силите — отвърна той и плъзна бавен поглед по съдържанието на свитъка. Трябваше да се досетя, че тези проклети бюрократи ще намерят начин да си отмъстят за проявеното от мен непокорство. Сигурно беше странно, че след като бях преживял атака, трябваше да изтърпя и двучасов разпит за незначителни подробности от работата ми, но тези два часа ме успокоиха като водите на Лета, те ми помогнаха да забравя поне за малко безумието на този ден.

И тъй, прикрит зад плътните стени на каменната утроба, аз слушах и отговарях.

— Защо сте поискали пет тона алуминий, командире? Не можехте ли да изработите релсите от сребро?

— Алуминият изисква по-малко количество вода за поддържане на атомния си интегритет. В небесното пространство не се среща вода.

— Защо трябваше анализите на слънчевия вятър да бъдат направени от аеролога Птолемей? Не можеше ли тази работа да се свърши от някой по-незначителен учен?

— Успехът на „Слънчев крадец“ е в пряка зависимост от умението на моя навигатор да контролира кораба само на две мили от Хелиос. Необходимо ни беше да знаем колко силни са ветровете в такава близост до Слънцето.

— Командир Аякс, защо сте променяли четири пъти динамичните характеристики на вашия кораб? Без съмнение динамикът Рамоночон е могъл да го направи още първия път и да спести на Симахията излишни разходи?

— Да не подлагате на съмнение компетентността и решенията на динамик Рамоночон?

Мъжът се поколеба.

— Не, командире — отвърна той накрая.

И така нататък. Той записваше грижливо всяка произнесена от мен дума и продължаваше разпита, без да коментира отговорите ми.

Когато най-сетне това досадно занимание на въпроси, отговори и бумащина приключи, коринтянинът нави свитъка с протокола, запечата го в една капсула и я пъхна във вакуумната тръба.

— Благодаря ви за помощта, командир Аякс.

Кимнах, напуснах с вдървена крачка гранитната светая светих на атинската бюрокрация и излязох на озарения от ярка светлина паваж. Слънцето вече бе преполовило своя път към западния хоризонт, хвърляйки издължени сенки на термитници по старите улички. До мръкване оставаха само няколко часа. Исках да съм у дома, когато настъпи нощта.