Небесни материи - Страница 11

Капитан Жълт заек посочи близката вакуумна станция. Знакът отгоре сочеше: „Към Академията“. Спуснах се по дългия тунел и се качих в една празна капсула, нетърпелив да се върна към трезвата уравновесеност на научния свят.

Седемметрови статуи на Атина и Аристотел се издигаха от двете страни на облицованата със слонова кост порта на Академията. Поклоних се и на двете, като първо избрах бронзовата богиня, която ме гледаше добродушно със зорките си очи, сетне героя от син мрамор, отправил поглед в небесата, където несъмнено диреше божественото познание. Капитан Жълт заек игнорира Аристотел, но отдаде чест на Атина като войник, който докладва на по-старши офицер. Атина сякаш кимна, изразявайки одобрението си пред капитана.

Подминахме героя и богинята и влязохме в широкия цяла миля кръг от лаборатории от червен мрамор, зелени лекционни зали и сини жилищни помещения, заобикалящи горичката на Академията. Най-сетне у дома, помислих си, макар и само за един ден.

Сладкият мирис на изкуствено ароматизиран въздух погали приятно ноздрите ми, когато прекрачих вътрешната порта. Над мен на светлината на следобедното слънце проблясваха тръби от сребровъздух, регулиращи температурата в Академията. Над тази мрежа сезоните следваха обичайния си цикъл и подлагаха атинските улици на безчислените неудобства на времето, горещината, дъжда, мъглата и студа, докато прозрачната броня пазеше Академията топла или прохладна и винаги суха.

Младият роб, който отговаряше за обслужването на студентите и преподавателите, ме забеляза пръв и се втурна насреща ми.

— Учителю Аякс? — сведе той червенокосата си глава.

— Да?

— Ще позволите ли да ви придружа до покоите за гости?

В първия миг въпросът му ме изненада, после се досетих, че стаите ми трябва да са били предоставени на някой друг, когато съм заминал за „Сълзата на Чандра“. Не че домът ми беше нещо особено, но бях привикнал с него и го харесвах, а най-вече уютът му ми носеше спокойствие.

— Ако обичате — рекох на роба.

Той ни отведе в съседната синя постройка, украсена отпред с колони и множество статуи на млади девици. Вътре ме очакваше друга робиня, за да се погрижи за мен. Тя пое чантата, извади дрехите и ги подреди в кедровия гардероб. Напълни ваната с гореща вода и сипа вътре лавандулово олио. Трета робиня ми донесе хляб и вино. Капитан Жълт заек инспектира стаята и ваната и накара робинята да опита храната и виното, преди да ми позволи да се нахраня.

— Всичко изглежда наред — обяви моят телохранител и зае позиция в един сенчест ъгъл, откъдето се виждаше както вътрешността на банята, така и закритият със завеса вход.

Съблякох се и измих кръвта и потта от изнуреното си тяло с топла лавандулова вода. След това се изтегнах във ваната, хапнах малко от подсладения с мед хляб, изпих купичка етиопско вино и оставих водата да отмие напрежението.

След час благодатно бездействие и лишена от мисли, тревоги и страхове свобода излязох от ваната. Първо се вмъкнах в шкафа с разреден въздух непосредствено до ваната. Последните капки вода изчезнаха бързо в изкуствено изсушената среда, по кожата ми преминаха приятни тръпки, които накараха ума ми да се пробуди. Робинята ми помогна да облека мек синкав халат, след което бях готов за Академията.

— Нещо против да се поразходя? — попитах капитан Жълт заек.

— Само ако ви придружа — отвърна тя.

Сандалите ми шляпаха с познат звук по гладкия мраморен под, докато крачех по античните бели коридори, свързващи преддверието с лабораториите, лекционните зали, спалните помещения и апартаментите на преподавателите. Всичко тук беше както го помнех — подът бе излъскан до блясък, таванът и стените — прилежно белосани, и всичко това с една-едничка цел: да се подсили ефектът от присъствието на статуите на учените герои, подредени в ниши от двете страни. Всеки от тях беше обожествен заради някакъв велик принос към познанията на Академията и могъществото на Делоската симахия.

Ако „Слънчев крадец“ успее, помислих си, докато се кланях подред на статуите, вероятно и моята статуя ще стои тук. Умът ми за миг бе преизпълнен с виденията на Елисейските полета, на жертвоприношения с кръв и вино, на блажен живот след смъртта далеч от мрака на Хадес. Простете високомерието ми, о, богове.

Насочих мислите си към Земята, попивайки от добре познатите звуци на Академията, отгласи от оживени дебати, шумове от провеждани експерименти, които отекваха по коридора. Група млади студенти с червени роби притичаха покрай мен с безгрижния вид на хора, които бързат само защото младостта ги подтиква.

Продължих да крача по коридора, като спрях едва когато зърнах облак дим да се прокрадва изпод плътната завеса на една лаборатория. Надникнах през процепа на окачения гоблен във вътрешността на кабинета по пирология, в който бях прекарал немалко часове в упорит труд и интересни занимания.

Помещението имаше четири стъпки дебели и покрити с белези от безчислени опити стени, а младежите и девойките бяха насядали по каменни столчета. Всеки от тях беше втренчил внимателен поглед в малък бронзов котел, окачен на триножник.

Над някои от гърнетата се виеше пара, други не изпускаха нищо. Знаех какво правят — опитваха се да стабилизират пламъка, да го накарат да гори вечно. Един от фундаменталните експерименти при изучаването на пирологията, който нерядко пробуждаше ужас в душите на младите учени, непривикнали с ексцентричните приумици на този най-непостоянен от четирите основни елемента.

Усмихнатата женица на средна възраст, изправена до катедрата, забеляза, че надничам, и ме покани да вляза с движение на пръста. Полианара от Картаген бе остаряла, отслабнала и побеляла през трите години, откакто бях напуснал, но блясъкът в очите й оставаше непроменен цели двайсет и пет години, откакто бе започнала да преподава.