Небесни материи - Страница 12

Капитан Жълт заек ме изпревари и първа вдигна завесата. Полианара ококори очи при вида на спартански офицер насред Академията.

— Какво става тук? — попита ме тя шепнешком, когато я доближих.

— Не питай. Объркана и неприятна история. Говори за каквото искаш, само не за това.

— Като например?

Повдигнах рамене и огледах помещението.

— Разкажи ми за класа си.

На лицето й бе изписано любопитство, но тя уважи молбата ми и заговори за обичайните трудности при обучаването на първокурсниците по пирология, за тяхната наивност, за боязливото им отношение към огъня и неизбежните експлозии.

— Но както винаги, преподаването носи и радости — продължи Полианара. — Виж момчето в ъгъла. — Тя посочи един младеж с черна коса, бакърена кожа, изваяно олмекско лице и с масивна златна огърлица на шията. Той редеше тънички пръчки от огнезлато върху котела и изучаваше ефекта с внимателно око.

Прикрих усмивката си с ръкава на туниката. Това момче очевидно беше разбрало първия урок, който всеки учител по пирология се опитва да набие в главите на своите студенти: огънят по природа се движи нагоре.

Освен това се беше научило да прилага това полезно теоретично познание на практика, в реалния живот. Ако огънят бъде покрит с по-тежко вещество, като земя или вода, това вещество ще се премести надолу и ще го изгаси. Ако се използва лек материал като огън или въздух, пламъкът ще подскочи в небето и ще изчезне. Но ако огънят бъде покрит с тежък материал, който преди това е бил наситен с огън, като например огнезлато, тогава пламъкът ще си остане на мястото и ще гори вечно.

Момчето изглеждаше очаровано от постижението си, но все още не бе привлякло вниманието на останалите към своя успех.

— Ще ми се да можех да съм също толкова спокоен, когато постигна нещо — прошепнах на Полианара.

— Доколкото си спомням — подсмихна се тя, — ти крещя с пълно гърло: „Еврика! Еврика!“ с този твой варварски акцент.

Изсмях се на глас. Неколцина от студентите вдигнаха глави, но строгият поглед на Полианара ги накара да се върнат към заниманията. Провинциалният ми акцент бе проклятието на студентските ми години. Прекарвах повече време в борба да се отърва от него, отколкото над учебниците.

— Да те видя теб на мое място, ако беше израсла в Тир, Северна Атлантея и Индия — озъбих се аз.

— Не, благодаря — отвърна тя. — Всъщност на мен не ми беше по-лесно, след като бях пристигнала от затънтения Картаген.

— О, да — припомних си аз и това ме поуспокои. — Помня, когато отказа да се качиш на един небесен кораб, твърдо убедена, че ще паднеш през борда.

Разменихме си още спомени, но постепенно се унесохме в мисли за студентските дни. В началото си спомних хубавите неща, радостта от познанието, споровете, четенето на книги. Но по някое време носталгичното ми настроение бе прогонено от други, по-неприятни картини от някои странични аспекти на живота в Академията, които бях заличил по време на тригодишното си отсъствие.

През тази врата нахлуха други спомени: за атинския провинциализъм на преподавателите, за дълбоката и непоколебима увереност, че само в града на мъдростта може да се постигне истинско познание за всичко. За техния научен провинциализъм, вярата им, че опознаването на природата и нейните закони е единственият път към истинското познание на света. И за военния провинциализъм, според който само науката, която е в помощ на деветстотингодишната война, е истинска наука.

Изведнъж тези мисли ме накараха да видя Академията в съвсем друга светлина — не като майка закрилница, в която аз, блудният син, съм се завърнал, а по-скоро като Хетера — красива на външен вид, с добри маниери, но блудница по природа.

— Кажи ми за лекцията, която ще изнесеш тази вечер — предложи Полианара, тъкмо когато мислите ми бяха достигнали най-тъмните кътчета на моето съзнание. — Всички очакват да научат нещо повече за твоите тайни проучвания.

Изсмях се, опитвайки се да върна предишното си радостно настроение на завърнал се у дома скитник, но смехът ми прозвуча фалшиво. „Тайни проучвания“! Академията е единственото място, където „тайни“ означава „ще ги обсъдим в затворен кръг“, а „абсолютно секретни“ — „чакай да ти ги прошепна на ухо“.

Но капитан Жълт заек не сваляше поглед от мен, за един спартанец тайната си остава тайна. Нямах никакво намерение да обяснявам порядките на Академията на капитана, още по-малко на спартанския генерален щаб, ако тя докладва за неконфиденциалното ми поведение.

— Съжалявам — рекох на Полианара на висок глас. — Тези неща са абсолютно секретни.

Тя доближи ухо, за да й ги прошепна. Свих ръцете си на тръба и добавих с нормален глас:

— Наистина е тайна.

Тя скръсти ръце на гърдите и ме погледна като намусена по-възрастна сестра.

— Чуй ме, Аякс, слухове за тази лекция обикалят от месец Академията. Всички старши преподаватели ще се съберат довечера в залата. Ако не снесеш нещо интересно, репутацията ти ще бъде срината. Отново…

Това вече беше проблем. Моята репутация в някои академични среди не беше никак добра. При други обстоятелства не бих имал нищо против да съобщя на моите хулители, че архонтите са се Натъкнали на една моя статия за възможните методи за улавяне на небесен огън и са ми възложили задачата да превърна теорията в практика. Но не смеех да го сторя в присъствието на капитан Жълт заек.

Все пак трябваше да кажа нещо довечера, както и на Полианара сега.

— Ще помисля — подхвърлих уклончиво.

— Наистина? — в гласа на Полианара се долови онзи сух сарказъм, с който са прочути картагенците. — Имаш цели три часа, за да вземеш решение.