Небесни материи - Страница 13

— Повече от достатъчно — рекох, докато напусках лабораторията, следван от своя мълчалив телохранител.

Поколебах се дали да не се прибера в покоите си и да прегледам записките, като подготвя лекция, в която да се споменават разработките ми върху „Слънчев крадец“, без да издавам всичко.

Усещайки нарастващо напрежение, в края на краищата направих това, което са правили всички преподаватели в Академията още откакто Платон я бе създал на мястото на овощна градина в предградието. Минах през вътрешната порта и закрачих бавно между грижливо подрязаните дръвчета, надявайки се да получа вдъхновение от природата.

Листата издаваха приятен пукот под сандалите ми. Ароматът на хиляди дървета, докарани в Академията от всички краища на Симахията, се смеси с освежителния мирис на пролетта и допринесе за изостряне на ума ми. Мнозина от склонните към мечтателство учени в Академията твърдят, че са виждали самата Атина да се спуска тук от Олимп, за да вдъхне от омайната смесица от мирис на плодове, подправки и сладникава мъзга. Дали не беше само проява на високомерие от страна на нашите учени да заявяват, че една богиня може да слиза сред простосмъртните, за да позволи на тези ухания да погъделичкат божествените й ноздри и да развълнуват несравнимия й ум?

Изпълнен с надежди, че Атина ще ме ощастливи с присъствието си, аз приседнах в сянката на един кестен. С крайчеца на окото си забелязах, че капитан Жълт заек докосва с пръсти потеклата по кората мъзга и после ги доближава до носа си.

Тъкмо се готвех да я заговоря, когато гласът застина в гърлото ми — нещо ярко и огромно затанцува в съзнанието ми, придружено от възхваляващ хор певци. Богиня се беше спуснала, за да озари мислите ми със свято вдъхновение. Но това не беше Атина, господарката на овощната горичка. Сиянието и музиката изкристализираха в познато изображение и глас. Клио, Музата на историята, стоеше в равнината на моите мисли и ме зовеше при себе си.

В началото се изплаших, че е дошла да ме накаже, задето се бях отказал от услугите й. Години наред бях фанатичен последовател на нейното пренебрегвано учение, но когато сестра й Урания ме повика да работя над „Слънчев крадец“, изоставих Клио заради репутацията си. А сега тя се беше върнала.

Застанах смирено пред нея и поисках прошка за своето отстъпничество. Изражението й беше гневно, но в очите й сияеше обич. Сърдеше ми се, задето бях престанал да я почитам през тези три години, но виждах, че иска да се върна при нея. В ръката си държеше свитък и аз се досетих, че това е лекцията, която иска да изнеса тази вечер. Протегнах ръка, за да приема този дар, но Клио дръпна своята. Преди да ми окаже тази чест, тя възнамеряваше да ми припомни защо на времето бях станал неин поклонник.

Клио ме запокити в обятията на Памет, връщайки ме в онези тъжни, изпълнени с отчаяние времена, когато, след като Славата ме бе дарила с всички свои почести за откриването на Хелиофилната машина, тя ме изостави поради липса на нови успехи.

По онова време мислите в главата ми бяха пресъхнали, почти никой не идваше на лекциите ми и деканът на Академията ме назначи да чета встъпителна уранология. В пристъп на пълно смущение реших да посетя баща си в Спарта, надявайки се, че неговите коренно различни възгледи за света ще ми помогнат да преодолея отчаянието си. Вместо това той ме посрещна с мълчание и отчуждение и ме остави на грижата на своите прислужници.

След като два дена го гледах как крачи мълчаливо наоколо, аз се оттеглих в скромната му библиотека, надявайки се да открия там нещо, което да отклони мислите ми от Атина и Спарта. Сред множеството трактати по стратегия намерих хроника на сражения, написана от някакъв персийски генерал шест или седем века преди моето раждане. Това беше лъкатушещо, безсистемно описание, сътворено от сърдит старец, който също като мен е бил изоставен от капризната богиня Слава.

Мрачните мисли на този ветеран се пресегнаха през завесата на времето и ме изпълниха с горчивина. Но когато оставих свитъка и гневът ме напусна, дадох си сметка, че съм научил много неща за времето, в което старецът е живял. Открих, че любопитството ми е разпалено и че искам да узная още, дори само за да забравя своята мъка. Тъкмо тогава пред мен се появи Клио и разгъна пред мисления ми взор свитъка на времето.

В годините, които последваха, аз започнах да се ровя из прашни архиви, каквито можеха да се намерят във всеки град на Делоската симахия. Четях хроники и корабни дневници, разсъждения на прочути учени и записи, на диспути. Напъхах нос във всеки избелял лист хартия от Индия до Атлантея. Успях дори да се сдобия с някои документи от Поднебесното царство, макар че от тях не научих много. Опитах се да систематизирам тези познания, да формулирам обща теория за миналото, която да поднеса на Клио, за да имат смисъл усилията ми. Но тъй като в Академията не смятат историята за истински сериозен предмет, моите статии останаха непубликувани, а лекциите ми се провеждаха пред опразнени скамейки.

И когато архонтите ме назначиха за научен командир на „Сълзата на Чандра“, забравих почитта си към Клио и се върнах към предишното амплоа на изследовател — учен с бдително око и остър ум, който не се поддава на ексцентрични идеи. Но ето че сега Музата отново се бе появила пред мен и настояваше да изпълня онова, за което ме беше избрала. Тази вечер щеше да се събере цялата Академия и Клио, чийто глас бе потънал в забрава от времето на Аристотел, щеше да говори чрез мен.

Музата ме изправи на крака и ме разходи из горичката. При всяко от дърветата, край които минавах, тя ми показваше различна част на света, различен детайл от миналото, с който бе сглобила настоящето.