Небесни материи - Страница 14

Тук беше кедърът от моята родина, където се бе зародила търговията и откъдето бе започнало елинското разселване из Средиземноморието. Благоуханни дръвчета от Индия, където Александър бе обединил хиляди враждуващи раджи и ги беше пратил на изток, към Поднебесното царство. Тук беше баобабът от Африка, където бе намерено златото за нашите оръжия, и яворът от Северна Атлантея, където вече девет века бушуваше войната с поднебесните. И навсякъде из горичката растяха маслинени дървета, първоизточниците на делоския технически просперитет.

Божествената ръка ме стискаше все по-силно и аз се облегнах на едно от тези маслинени дръвчета, за да подготвя речта си, черпейки от прозренията на Клио.

Слънцето се спусна над Акропола, разпръсна червеникава светлина през сребристата мрежа над Академията и окъпа в алено ризницата на капитан Жълт заек. Изтърсих листенцата от тогата си, изправих се и протегнах схванатите си крайници. За да успокоя стомаха си, изядох една ябълка от близкото дърво и закрачих през горичката към лекционната зала.

Червеноглави роби, трополящи наоколо със северняшка непохватност, свалиха капаците на фенерите. В ясната синя светлина видях десетки студенти и преподаватели, струпани между невисоката платформа, от която щях да говоря, и пръстена от мраморни пейки, на който щяха да се разположат зрителите.

Чувах ясно гласовете на облечените със сини тоги преподаватели, които спореха на висок глас със своите студенти или помежду си. От време на време някой младок успяваше да вметне въпрос в оживената дискусия. Подобна намеса обикновено предизвикваше кратък, добре премерен и презрителен отговор, целящ да внуши на нетърпеливия студент усещането за собствената му глупост. Понякога обаче въпросът издаваше наличието на остър, търсещ ум и тогава питащият не беше сгълчаван. Вместо това мъдреците се заемаха да обсъждат новата тема, да отглеждат новите плодове, засети от незрелите семена на надарения младеж. А студентът, задал въпроса, слушаше всичко това благоговейно и се наслаждаваше на завистта на своите другари.

Наближаваше времето за лекция и старши квесторът на Академията излезе на подиума и удари три пъти дървеното си клепало. Шумът от тълпата намаля до шепот. Квесторът почака още малко, докато погледите на всички се втренчиха в него.

— Аякс от Тир ще говори сега пред Академията.

Пристъпих в осветения кръг, а капитан Жълт заек ме последва в сенките. В залата се възцари тишина.

Студентите насядаха с кръстосани нозе на земята, а преподавателите се разположиха на мраморните скамейки. Младите бяха дошли да чуят какво е да управляваш проект на Симахията и да усъвършенстваш оръжия за доброто на родината. Старите пък искаха да узнаят какво представлява това оръжие. С помощта на Клио смятах да ги разочаровам.

— Нека Атина и Аристотел благословят това събрание с мъдрост и знание — подех. Присъстващите реагираха по съответния начин. Студентите се наведоха напред като трева на вятър, учените и преподавателите скръстиха ръце и се облегнаха с изпънати гърбове. — Тази вечер моята тема ще бъде историята, а тезата ми — че преди девет века Академията е изоставила изучаването на философията не заради величието на Атина, а по политически причини.

— Каква е тази глупост? — проехтя един глас от дъното на залата. Писистрат, моят стар учител по уранология, се надигна мъчително, надмогвайки естествената склонност на осемдесетгодишните кокали да се стремят към седнало положение. — Какви ги дрънкаш там, Аякс?

Трепнах неволно, суровите думи на омразния учител все още можеха да ме наранят дълбоко. Когато бях малък, Писистрат ме преследваше с особена стръв, беше споделил с други, че от мен нямало да излезе учен, беше ми се надсмивал, когато си играех с пламъците, злорадстваше, когато потънах в забрава две десетилетия. Без съмнение моят възход го дразнеше и сега той бързаше да изрази мнението си към избраната от мен тема.

— Това е лекция за историята и за предназначението на Академията — продължих. — Не си длъжен да останеш, ако не искаш да се научиш.

Неколцина преподаватели станаха и си тръгнаха, без дори да го направят тихо, както е обичаят по време на скучна лекция. Но повечето бяха като приковани към пейките и причината несъмнено беше в това, че съм знаменит. Писистрат също остана, зная, че дебнеше за възможност да ме предизвика пред другите и да припомни на останалите, че Аякс, командирът на кораба, преди това бе наричан „Аякс, дето се загроби в историята“.

Изчаках мълчаливо докато и последният излезе.

— Някой знае ли защо от всички народи в Симахията точно атиняните развиват науката, за да обяснят тайните на природата?

Чаках, но единственият отговор беше жуженето на египетските бръмбари, които воюваха за изсъхналите плодове и костилки с европейските катерици.

— Кой е крайъгълният камък на науката? — продължих, надявайки се на отговор от публиката.

— Експериментът! — отвърнаха студентите в хор.

Сега вече бях приковал вниманието им.

— Кой е открил експериментите?

Студентите ме погледнаха, сякаш говорех на чужд език. Почти чувах мислите им. Експериментът е просто начин, по който се вършат нещата. Все едно да попиташ кой е открил дишането или почитането на боговете.

Писистрат присви очи и се приведе напред в поза на ловец, подушил плячка. Очакваше да се изложа напълно, за да се нахвърли върху ми и да ме изкорми с някой остроумен афоризъм.

Едно критянче с къдрава черна коса и едва набола брада заговори от първия ред. Долових минойски диалект, който ми напомни за моята младост: