Небесни материи - Страница 107

107

Езон погледна учудено Рамоночон.

— Какъвто и да е планът на Аякс, той иска и двете армии да ни открият. Знаеш ли, че е възможно учителите ти да бъдат избити?

— Готови са дадат много повече, за да спрат проекта „Слънчев крадец“ — отвърна Рамоночон.

— Но няма да се наложи — рече Жълт заек. — Защото в Южна Атлантея има планини, в които можем да се скрием за няколко часа.

— Познаваш ли ги добре? — попита Рамоночон. — Можеш ли да намериш подходящо място от въздуха?

— Едва ли — отвърна смутено тя. — Ще трябва да потърсим.

— Затова пък аз зная как да стигнем до скривалището на моите учители — рече Рамоночон.

— Идеята на Рамоночон ми се струва по-добра — намесих се аз. — Будистите са единственият народ на Земята, преследван и от двете империи. Може би те ще ни окажат помощта, от която се нуждаем.

— И каква е тази помощ? — попита Езон.

Атина отвори устата ми и заговори чрез мен:

— Планински връх, планинска пещера, пера, мастило и хартия — рече тя. — Това са единствените неща, от които ще имам нужда.

— Ще ги получиш при моите учители — обеща Рамоночон.

— В такъв случай да потегляме — обяви господарката на мъдростта.

Жълт заек и Езон се поклониха на божествения глас. Рамоночон закри лицето си с ръце, а Фан ме погледна втрещено, после леко се поклони.

От този момент нататък Атина остана с мен. Тя се засели в сърцето ми и изпълни ума ми с мъдростта си, та дори когато започнахме да се снижаваме в гъстия въздух около Земята, мислите ми останаха ясни и нито за миг не забравях целта си.

Богинята ми върна гласа чак след като се настани в двете пещери на науката и пусна корени в сърцето ми.

— Отиваме в Тибет — заявих аз.

Тъй като корабът беше сериозно пострадал, не посмях да пратя останалите в подземията. Събрахме се в двете навигационни кабини. Жълт заек и Рамоночон дойдоха в моята, а Езон отиде при Фан.

Насочих кораба към огромния чи-поток, който съединяваше Селена със Земята, и започнахме да се спускаме към обгърнатия в нощен мрак Тих океан. „Порицанието на Феникса“ надаваше жалостиви вопли, познатия до болка вик на разчупващ се лунен камък. Екна гневен тътен и от десния борд се отдели огромен къс. Игрищата се отдалечаваха в безшумна орбита, отнасяйки със себе си и половината от крилото. Край на погребалните церемонии на кораба и на игрите, посветени на мъртвите.

Корабът се наклони рязко към десния борд и ремъците, които ме придържаха, започнаха да се разхлабват. Главата ми се блъсна в задната стена и аз се огледах замаяно: Жълт заек развърза ремъците на ръцете си, протегна се и ме улови за раменете.

Корабът продължаваше да пикира право към озарените от лунна светлина вълни на безбрежния океан. През предното прозорче виждах тъмни точки върху блестящата повърхност — острови само на няколко мили под нас. Опитах се да изтегля десния повод, за да изведа „Порицанието“ от чи-потока, но той се съпротивляваше. Жълт заек протегна ръка, улови въжето малко по-нагоре и прибави силата си към моята. Фан изключи своите усилватели тъкмо когато двамата с Жълт заек успяхме да изтеглим дясното кормилно въже достатъчно, за да накараме слънчевия фрагмент да завие и да залюлее кораба в широка дъга над водата.

Излязохме на ниска и бърза орбита само на две мили над повърхността. Под нас се стрелнаха няколко групи от острови, но ние продължавахме да летим на запад, към Поднебесното царство и Тибет. За миг мярнах в нощното небе над нас сребристи светулки, които бързо нарастваха — небесни кораби, които ни преследваха.

Някъде над японските острови прекосихме границата между нощта и деня. Стотици бойни хвърчила се надигнаха от тази хълмиста земя, за да ни пресрещнат. Въздухът над планинските бази на Япония стана плътен заради усилените чи-потоци, но теченията, по които се носеха тези бамбукови прилепи с крила от коприна, само прибавяха допълнително ускорение на „Порицанието на Феникса“.

Сребрист прах и сияещи късове пилееше зад себе си „Порицанието“, който едва издържаше на неописуемото усилие да избяга от две флотилии.

Фан задейства чи-усилвателите и аз пуснах поводите. Възвърнал свободата си, нашият огнен кон се заби в рояка от поднебесни бамбуково-копринени дракони и ги разпиля нагоре в небето, където ги пресрещнаха луннокаменните бойни кораби на Делоската симахия. Вакуумни оръдия и чи-копия откриха едновременно огън, след като към битката се присъединиха и нашите преследвачи. Моите сънародници и тези на Фан се обърнаха едни срещу други, за да се срещнат през бездната, която разделяше техните науки, и от тази празнина бликна смърт. Там, където двамата с него си разменяхме думи, те разменяха огън.

— Стига вече! — извиках аз. — Спрете войната!

Но двата флота не можеха да чуят призивите ми и тътнежите на техните оръдия заглушиха ечащия ми глас.

Миг по-късно напуснахме облака от преследващи ни дракони. „Порицанието“ беше тежко ранен, корпусът му изпускаше дълга струя от сребрист лунен прах, която се вихреше, закривайки небето зад нас, и оставяше достатъчно широка диря, за да могат небесните кораби и бойните хвърчила да ни последват.

„Порицанието на Феникса“ профуча ниско над последните острови и се понесе към материка на Поднебесното царство. Следвахме извивката на Земята, докато в предното прозорче бързо изникна Хангксу, столицата на царството. Блестящите й нефритени кули отразяваха трептящата светлина на езерото, което заобикаляше западния му край и океана от изток.

О, да, богове, ще призная пред вас колко силно бях изкушен да обърна кораба към града и да изпълня задачата, която ми бяха възложили архонтите. Щеше да е толкова лесно да прекрача заповедта на боговете, да спусна кораба върху милионния град и да изтребя жителите му за прославата и величието на Делоската симахия. Едно дръпване на поводите в подходящия момент и безсмъртието ми щеше да бъде осигурено.

107