Небесни материи - Страница 108

108

Но аз задържах ръка. Въпреки че всички бойни хвърчила на столицата се вдигнаха върху копринените си криле, за да облъхнат моя кораб с пламъци и вихрени течения от чи, въпреки че „Порицанието на Феникса“ трепереше и се тресеше, сякаш щеше да се разпадне всеки момент, и макар че в главата ми ехтяха думите на баща ми, втълпявани от най-ранно детство, за дълга, който трябва да изпълня, с помощта на Атина и проницателността на Прометей аз задържах ръката си.

Летяхме над градовете, селата и нивите на Поднебесното царство и без съмнение всявахме ужас в сърцата на нещастните им жители. Но продължавахме напред, все така изпускайки сребриста диря във въздуха, докато най-сетне наближихме западната граница на Поднебесното царство, където навлязохме в лабиринт от остри планински върхове, които стърчаха високо над облаците. Планинската страна Тибет.

Насочих кораба към тези върхове, молейки се да достигнем целта си преди „Порицанието на Феникса“ да издъхне, да рухне на земята и никога повече да не полети.

— Аякс, снижи се — чух гласа на Рамоночон. Той сочеше една висока планина, която пробиваше ниския слой от облаци, а върхът й бе покрит с яркобели снегове. — Това е планината, която трябва да стигнем.

Дръпнах долния повод и се спуснахме между върховете. Снегът, който беше замръзнал вероятно още от сътворението на света, започна да се топи от неестествената близост на слънчевия фрагмент.

Като гонена птица лъкатушехме между планините. Краищата на крилете ни стържеха планинските склонове, но ние продължавахме да се носим напред. Сребърна пътека очертаваше курса ни, сияейки ярко на слънчева светлина. При всеки рязък завой от „Порицанието“ се откъсваше по някое парче и надаваше печален вик с гневния глас на Селена.

Но ето че най-сетне достигнахме нашата цел — студена, смълчана планина високо в Хималаите, безлюдна и пустееща, без каквито и да било признаци някога да е била обитавана.

Когато наближихме върха, аз дръпнах силно десния повод и насочих слънчевия фрагмент към пирамидата от скупчени камъни отгоре. Както и предполагах, мрежата се закачи на нащърбения връх на планината и след като описа една спирала, слънчевият фрагмент я оплете допълнително около него, стягайки я в як възел.

Ето по какъв начин привързах „Порицанието на Феникса“ за покрива на света. След това дръпнах и четирите повода, изваждайки малките витла, които обрамчваха мрежата. Появи се стълб от разреден въздух, сочещ от върха на планината нагоре в небето. Слънчевият фрагмент се разлюля вътре в колоната, опитвайки се да литне нагоре, но удържан от мрежата и планината. Огнената топка се превърна в сияещ маяк, който щеше да обозначава местоположението ни за всички наши преследвачи.

Селеновият корпус на моя кораб се рееше на стотина стъпки от върха, кръжейки лениво около своя пристан.

Жълт заек, Рамоночон и аз си свалихме ремъците и към нас се присъединиха Езон и Фан. Качихме се на една от останалите лунни шейни и през гъстата пелена от облаци се спуснахме покрай склона на планината към нейното подножие.

Там, върху една тясна площадка, вече се бяха скупчили дузина мъже, облечени от главата до петите с кожени дрехи.

— Ето — извика Рамоночон, за да надвие свистенето на тибетските ветрове. — Приземи се при тях.

Спуснах лунната шейна на заснежения край на площадката. Езон и Жълт заек я завързаха за близките издатини, докато ние останалите стъпихме върху твърдата, неподвижна земна повърхност. Хапещият зимен вятър проникваше през отворите на сандалите ми, но аз бях запленен от облаците, които изпусках с всеки мой дъх.

Облечените в кожи мъже се приближиха към нас. Те отметнаха качулки и под тях се показа смесица от поднебесни и тибетски лица с остри, груби черти, изпъкнали скули и скосени, тесни като цепки очи. Държаха се така, сякаш появата ни е нещо съвсем естествено.

От средата на тази група пристъпи нисък и мършав тибетец с тъжно лице и добродушни кафяви очи. Нещо се опираше на раменете му, не беше дух, но би могло да бъде това или всичко друго, което този странник би пожелал. Той ми се усмихна и аз почувствах как усмивката му преминава през очите ми и докосва Атина в моето сърце.

Рамоночон го доближи и му се поклони, след което го улови за ръцете.

— Учителю — промълви моят приятел. — Нуждаем се от помощ.

Тибетецът докосна Рамоночон по раменете и той се изправи.

— Рамоночоне, ела с нас. Тръгваме си оттук, за да идем на по-безопасно място.

— Рамоночоне — намесих се аз. — Иди с учителите си. Обещавам ти, че „Слънчев крадец“ няма да бъде използван като оръжие.

Всички извърнаха очи към мен.

— Аякс — рече Рамоночон, — как можеш да обещаваш подобно нещо?

— Защото Историята и Мъдростта ми подсказаха какво да направя с него. — Улових Рамоночон за ръката. — Моля те, върви — добавих. — Тези хора ще те отведат в своето убежище. Иди с тях, приятелю.

Рамоночон стоеше неподвижно, местейки поглед между мен и своя учител. Накрая се обърна към стария тибетец и рече:

— Учителю, трябва да остана с тях. Не мога да изоставя своя другар на съдбата, която е отредена и на мен.

Старецът поклати печално глава, но не направи опит да го разубеди.

— Трябва ни пещера — рекох.

— Вървете по тази пътека — будисткият учител ни посочи една тясна пътечка, която се виеше по склона на планината.

— Жълт заек, Езон, Рамоночон — рекох. — Намерете пещерата. Фан, ние с теб ще се върнем на „Порицанието на Феникса“. Чака ни още работа.

Моите другари поеха по пътеката, докато будистите се спуснаха по друг път, водещ към дълбока клисура, и скоро изчезнаха от погледите ни.

108