Небесни материи - Страница 109

109

Ние с Фан се качихме на лунната шейна и се върнахме на моя полуразрушен кораб. Слънчевият фрагмент бе разтопил почти цялата ледена шапка на върха и под нея се показваха скални плочи, които не бяха виждали Слънцето от създаването на света. Въздухът бе изпълнен с огромни облаци от пара, от която мислите ми навярно щяха да се замъглят, ако не беше помощта на Атина и вдъхновението й.

Приземих лунната шейна на носа на кораба, до лабораториите, и я завързах за входа на една пещера.

— Вземи си инструментите от лабораторията на Михрадарий — рекох на Фан. — И ме чакай при чи-усилвателя на десния борд.

— Добре, Аякс — отвърна Фан.

Когато се събрахме отново, двамата се захванахме да променим конфигурацията на чи-усилвателите, като нарисувахме плътна червена линия от всеки от тях до подножието на вагонетката и покрай срединната линия на корпуса до моята кабина. Приключихме тази задача, като забихме половин дузина сребърни нитове от лявата и дясна страна на вагонетката.

Не бях казал на Фан какво правим, нито защо го правим, но дълбоко в душата си знаех, че не е необходимо. Не зная кое божество ръководеше действията му и дали наистина бе открил дао в сърцето си, но важното беше, че той правеше точно това, което бе необходимо.

Каквито и небесни сили да ни ръководеха, двамата с Фан работехме бързо и експедитивно, сякаш бяхме бойни другари от детинство.

Когато беше положена и последната черта, а последният сребърен нит забит, ние се прибрахме в навигационните кабини, но без да се завързваме. С бавни и предпазливи движения аз освободих фрагмента от планината, пробуждайки „Порицанието на Феникса“ за последния му полет.

Корабът се наклони надясно и последните останки от крилото се строшиха в склона на планината. Дръпнах поводите и оставих на фрагмента да ни повлече към най-високите върхове на Хималаите.

След това Фан включи едновременно усилвателите на десния и левия борд. Този път нямаше бръмчене, тъй като линиите, които току-що бяхме нарисували, свързваха кабините с вагонетката и насочваха чи-потока във вътрешността на кораба. Десният и левият борд бяха подхванати от естествените природни течения, но централната линия остана неподвижна като парализирания гръбнак на труп.

Сега вече дръпнах и петте повода. Централната жица притегли слънчевия фрагмент и освободи спиралата в мрежата. Останалите четири разредиха въздуха в четири колони, теглейки свободните краища на небесната материя в различни посоки, за да развържат възлите, стегнати от Михрадарий. Слънчевата мрежа се разпадна като коса от развързана панделка.

Освободен от мрежата, слънчевият фрагмент беше готов да се стрелне в небето, но чи-усилвателите бяха създали течения, сочещи само наляво и надясно — нито едно нагоре. Теглена от противоположни естествени сили, доскоро перфектната сфера от слънчев огън се деформира в елипсоид, чиято дълга ос сочеше към небето, и вътре в тази сияеща топка пламъци теглеха пламъци в стремежа си да следват две различни заповеди на майката природа.

Изчакахме пет напрегнати минути, наблюдавайки как фрагментът се бори с кипящите вътре в него сили, докато останките от зелена, кафява и сребриста небесна материя, от които доскоро бе изплетена мрежата, се разделяха на два потока, разнасяни бързо от ветровете.

Фрагментът възпяваше собственото си мъчение и хармоничният глас на Слънцето ехтеше надалеч из тибетските склонове. Ала скоро след това тази песен се превърна в зов за свобода, докато ослепително червеният елипсоид се разкъса на две еднакви части. Двете огнени топки се раздалечиха бързо една от друга, едната прихваната от левия чи-поток, а другата от десния.

Всеки от тези небесни огньове се доближи до останките от неразплетената мрежа и там, където небесните пламъци докосваха небесните въжета, аз освобождавах поводите. Краищата на въжетата се извиха, но не едно към друго, за да се сплетат отново, както някога ги бе конструирал Михрадарий. Сега имаше две слънчеви мрежи и всяка от тях държеше по един фрагмент.

За кратко време моята колесница, беше теглена не от един, а от два огнени коня. Използвайки моите поводи и чи-усилвателите на Фан, ние обърнахме тези жребци и ги накарахме да теглят „Порицанието на Феникса“ надолу към планините.

Корабът изскърца жалостиво под напора на тези въртящи сили. Мелодичният лунен тон отекна по цялата му повърхност, придобивайки мощ с всеки нов екот. Звукът накара костите ми да дрънчат и зъбите ми да тракат, но аз продължавах да стискам поводите, прицелил кораба право в планината, за която бе завързан допреди малко. Писъкът на Селена заглушаваше всичко друго, заплашвайки да блокира напълно мислите ми, но върхът вече се беше показал в далечината. Дръпнах левия и десния повод и двата фрагмента смениха местата си, рисувайки сложна спирала около върха, те дърпаха кораба в противоположни посоки.

Едва когато се уверих, че сме здраво закотвени, аз пуснах поводите. След това изхвърчах от кабината и се затичах по напуканата повърхност под дъжд от лунни песъчинки. Фан вече ме очакваше при лунната шейна. Прерязахме едновременно въжетата, метнахме се на сребристия диск и напуснахме люлеещия се кораб.

Под нас „Порицанието на Феникса“ нададе последен отчаян вик и се разцепи на две по протежение на линията, която бяхме изрисували. Бликна огромен фонтан от сребрист лунен прах, който застигна шейната и се заби в дрехите ни.

Но бяхме успели. От „Порицанието“ бяха останали само два скални къса, завързани за двете половини на вагонетката, която на свой ред прикрепяше двете слънчеви мрежи, оплетени около върха. Цялата тази сложна система целеше да прикове двата слънчеви фрагмента като прометееви близнаци за скалата.

109