Небесни материи - Страница 111

111

— Не мисля, че ще бъдат разочаровани — обади се Фан. — И ако всичко мине добре, семейството ми ще бъде спасено.

Обърнах се към Езон. Той потопи шепи в потока и отпи от чистата, студена вода. След това избърса една сияеща капчица от устните си.

— Генерал Антиокъл, командирът на ескадрилата небесни кораби, която ни преследва, склони да дойде тук. Иска да разбере какво може да е накарало двама спартански офицери и един атински учен да забравят дълга си.

— Добра работа — похвалих ги. — А сега елате да седнем. Трябва да обсъдим някои неща, преди да настъпи утрото.

По моя молба Рамоночон намери няколко листа оризова хартия, бамбукови писалки и мастилница с червено мастило, оставени от будистите. Двамата с Фан се настанихме на покрития с кожи под на най-голямата шатра, разстлахме хартията върху дървени подложки и се заехме да пишем.

На светлината на слънчевите фрагменти, проникваща през отвора на пещерата, ние постепенно обрисувахме моста между нашите науки. Фан, привикнал да пише с четчици, се затрудни на няколко пъти в изписването на поднебесните йероглифи с моливи. Моята ръка също трепна неведнъж, непривикнала да държи бамбукови пръчици. Но проблемите на тленните ни обвивки бързо бяха преодолени от познанието, което бликаше направо от душите ни и се изливаше върху листовете през тази дълга и ярка нощ.

Когато Хелиос се възкачи на изток, за да поздрави своите отвлечени деца, приковани за планината, аз бях изписал трийсет листа с гръцки текст и формули, докато Фан бе изпълнил само пет страници с далеч по-сбитите поднебесни йероглифи.

— Готови сме вече да посрещнем нашите гости — заявих.

Езон и Жълт заек бяха облекли своите ризници, старателно почистени и лъснати през нощта. На вратовете им висяха медни спартански плочки с изрисувания лик на Хера, а от шлемовете им стърчаха наперено конски опашки. Също през нощта Рамоночон бе зашил скъсаната копринена тога на Фан и сега старият даоист изглеждаше съвсем достолепен. Моят индийски приятел бе изпрал преподавателската ми тога, която сега се белееше, и дори беше почистил синкавите ширити по края. След като я облякох, поставих гордо на рамото си значката на командира с немигащия бухал на Атина върху нея.

Самият Рамоночон носеше скромно будистко шафраново расо. Жълтият цвят подчертаваше недвусмислено и дръзко отделянето му както от Симахията, така и от Царството.

На третия час след идването на зората ние се подредихме в очакване да се появят гостите. Бяхме се изправили на десет крачки навътре от входа на пещерата, двамата с Фан в центъра, Рамоночон вдясно от мен, Жълт заек и Езон по фланговете. Спартанците стояха неподвижно, опрели на гърдите си оголените си мечове.

Откъм входа повя вятър и донесе със себе си малко сняг. В сърцето ми отекна далечна гръмотевица. Нещо величаво и същевременно ужасяващо се надигна вътре в мен, то бързо набираше мощ и скоро изпълни пещерите на моята душа. В главата ми си даваха среща оглушителни гръмотевици, светкавици озаряваха душата ми, но всичко това не ме безпокоеше, защото силата на божеството, което властваше над небесата, ми помагаше да се възнеса над бурята във вътрешния ми мир.

Обърнах глава надясно и видях Фан, изправен неподвижно и смълчан, с крехко тяло като понесена от вятъра птица и същевременно твърд и непоклатим като течение в океанските дълбини. Той също ме гледаше, а през очите ни онези, които бяха обладали душите ни, се измерваха с погледи, след това се пресегнаха през потоците от пневма, които ни бяха приковали един към друг и внимателно се докоснаха.

— Аякс — проговори Езон зад мен. — Дойдоха.

Обърнах се и погледнах към входа на пещерата. Огромна лунна шейна се беше приземила отвън. До нея тъкмо кацаше драконово хвърчило. Делегациите слязоха от своите транспортни средства и се отправиха в две колони към пещерата. Вдясно вървяха представителите на Делоската симахия, водени от спартански генерал и атински учен — и двамата със значки на командири. Не познавах спартанеца, но ученият беше шейсетгодишен мъж на име Поликрат. Бяхме изучавали заедно преди години поднебесната наука и знаех, че притежава жив и пъргав ум. Усещах ръката на Атина зад неговото присъствие.

Зад тези двама водачи крачеха дузина войници с леки бронзови пехотни ризници и прибрани мечове и вакуумети, а в края на редицата имаше две жени, също в преподавателски тоги. Генералът отдаде чест на Езон и Жълт заек и те отвърнаха по същия начин. Поликрат ме разглеждаше с нескрито любопитство, сякаш се опитваше още сега да разгадае смисъла на моята постъпка.

Вляво се изкачваха поднебесните, облечени в кафяви копринени брони, мечовете им бяха прибрани в пристегнати на гърбовете ножници, а персоналните чи-копия — затъкнати в коланите. Между тях вървеше техният генерал, мъж на средна възраст, облечен с тънка стоманена ризница, която бе прилепнала плътно по тялото му и следваше всяко негово движение. Най-накрая пристъпяха двама млади мъже с тоги, подобни на тази на Фан. Те погледнаха неуверено моя спътник и едва забележимо му се поклониха.

Двамата с Фан очаквахме мълчаливо приближаването на делегациите. Бяхме оставили сърцата си открити, за да могат божествените сили, които се бяха настанили там, да се пресегнат и да докоснат сърцата на тези мъже и жени. Шумът на вятъра се смеси с гръмотевиците в душата ми, а ромонът на потока — с хармонията на чи, която извираше от Фан, и тези два прекрасни звука бяха хорът на Небето и Земята, който посрещна новодошлите.

— Идвате за слънчевите фрагменти — заговорих аз и гръмотевиците зазвучаха в гласа ми. — Ще ги получите, след като учените ви прочетат тези документи.

111