Небесни материи - Страница 21

— Продължавайте, началник на охраната — рекох на Анаксамандър. Той козирува, докато се обръщах, и разпореди на хората си да се заемат със сандъците.

Капитан Жълт заек тръгна с мен към левия борд. Около десетина минути крачехме върху голата лунна скала, преди да стигнем стоманения купол, който служеше за спално помещение на младшите учени. Помислих да пъхна вътре глава и да поздравя своите подчинени, но реших да изчакам след срещата. Вместо това продължих още петдесетина крачки до малката мраморна постройка, вдигната на входа към моята пещера. Като старши офицер на кораба разполагах със собствено жилищно помещение, докато в по-голямата си част членовете на екипажа обитаваха общи спални на левия борд или казарми на десния.

Минах покрай зелените и червени дорийски колони на входа на моя дом и се озовах в едно празно помещение, в което имаше само спираловидна стълба, изсечена във вътрешността на „Сълзата на Чандра“.

Ръката ми се плъзна машинално по излъчващата сребристо сияние гладка стена, докато се спусках надолу към затъмнената квартира. Затъмнена? Робите вероятно бяха оставили нощните завеси да закриват стените, тавана и пода — тези завеси бяха необходима предпазна мярка, ако искаш да спиш в пещера, издълбана във вечносияеща скала. Неведнъж преди се бе случвало членове на екипажи на други небесни кораби да се побъркат от изнурителното усилие да жумят срещу постоянната лунна светлина.

Спрях, за да се ориентирам в тъмнината. Съществуваше вероятност робите да са размествали някои от мебелите и не ми се искаше да се спъна. Но в мига, в който влязох в пещерата, някой се пресегна, сграбчи ме за ръката, завъртя ме и ме метна на пода. Нечия ръка затисна устата ми, преди да успея да извикам. Един глас прошепна в ухото ми на развален гръцки:

— Недей да се бориш. Инак умираш в болка.

В противовес на колебливото произношение, в думите се долавяше почти спартанска непреклонност.

После чух глухо тупване и ръката падна от лицето ми. За миг бях притиснат по-силно към земята, после нападателят изчезна от гърба ми. Претърколих се и скочих. Не виждах какво става, но бях сигурен, че капитан Жълт заек се сражава за живота ми в мрака.

Изтичах при стената и намерих пипнешком тежкия памучен шнур. Дръпнах го и нощната завеса на дясната стена се нави към тавана. Сребърна светлина окъпа помещението, озарявайки две борещи се фигури. Жълт заек разменяше удари с меч от къса дистанция с мъж, облечен в сиво копринено джи. Поднебесен на моя кораб!

Изтичах при бюрото, наместено в една овална ниша в дъното, вдигнах тежкия махагонов стол и го метнах към гърба на поднебесния. Той понечи да клекне, но в този миг Жълт заек го прониза в гърдите и стоманеното острие премина с лекота през коприна и кожа, за да спре в сърцето. Мъжът се строполи беззвучно на пода.

Спартанският капитан се наведе, за да се увери, че нападателят е мъртъв, сетне се приближи към мен.

— Никога повече не се излагай на риск! — изръмжа тя и непоклатимият й стоицизъм за миг се преобрази в най-обикновен човешки гняв. — Тук аз пазя теб, а не ти мен. Ясно ли е?

Кимнах.

— Добре ли си? — попитах.

— Нищо ми няма — отвърна тя. — Чуй ме внимателно, командире. Ти не си войник, присъствието ти ме затруднява по време на бой, защото трябва да следя къде си. Следващия път, когато се случи нещо такова, намери си скривалище и остани там.

— Следващият път?

— Да, командире, следващият път. Докато не разбера как един вражески убиец се е промъкнал на кораб, за който се смята, че е напълно безопасен, трябва да предполагаме, че ще има и нови опити за покушение срещу теб.

— Разбрах, капитане.

— И ще правиш каквото е необходимо за своята безопасност, нали?

— Стига да не бъде в разрез с моите задължения.

Тя кимна, обърна се и огледа помещението, за да се увери, че за момента няма друга заплаха, после пак се наведе над трупа.

— Японски командос. Поднебесните не ги използват често.

Тя вдигна трупа с лекота и се отправи към стълбата.

— Ще ида да си поговоря с този ваш началник на охраната, а ти се приготви за срещата.

Останах сам в собствения си дом, където до преди малко ме беше чакал убиец. В моята пещера, на моя кораб.

Отпуснах се уморено на пода и плъзнах поглед по стената, в която бяха издълбани множество отвори за свитъци. През първите няколко минути изпитвах силното желание да извадя някой свитък и да се потопя в научен или исторически трактат. Каквото и да е, само да забравя за всички убийци и телохранители.

Атина ме пробуди от вцепенението, тя спусна егида пред мисления ми взор и ми показа главата на Медуза, отсечена от Персей. Намекът на богинята беше съвсем ясен. Можех да седя на пода като каменна статуя или да се изправя като човек. Благодарих на божеството за навременната му подкрепа и се надигнах.

Съблякох мократа от пот туника и я хвърлих на пода до леглото, което бе в дъното на помещението. После отворих големия кедров скрин в долния край на кревата. Миризмата на свеж камфор и смирна ми подсказа, че по време на отсъствието ми се бяха грижили добре за моите дрехи.

До леглото ми бе поставена делва с благовонно масло, отсипах малко и го натрих върху ръцете и лицето си. Поех дълбоко въздух, за да проясня мислите си, и долових неприятната миризма на прясна кръв.

Изпълнен с нетърпение да напусна час по-скоро стаята, облякох дългата синя тога и закрепих златистата брошка с изображение на бухал, която показваше командирския ми пост, върху лявото рамо. Обух леки кожени сандали с подметки, подсилени за твърдата повърхност на „Сълзата на Чандра“, и скътах свитъка на Съма Циен на дъното на скрина.