Небесни материи - Страница 22

С повъзстановено самочувствие напуснах пещерата и излязох на повърхността на моя кораб. Подът под краката ми бучеше и се тресеше едва доловимо, вятърът се беше усилил и въздухът бе хладен, хапещ и доста по-сух отпреди. Всичко това означаваше, че сме напуснали небесния пристан и кръжим на около четирийсет мили над Земята, като непрестанно се издигаме. Усещах как чистият въздух подрежда обърканите ми мисли в стройни, ясни редици, докато излишните атоми от вода и земя напускаха тялото ми с всеки мой дъх. Няма учен, който да не знае, че тежестта на земната пневма може да замъгли човешкия ум и да оплете мислите му в алогични възли, но малцина осъзнават обратното, а именно, че колкото по-далеч си от Земята, толкова по-ясни стават мислите ти.

„Сълзата на Чандра“ продължаваше да обикаля около Земята с естествената си скорост, същата, с която кръжеше и Селена. Носът на кораба бе повдигнат леко нагоре, за да може да набира постепенно височина. Предпазливост, дължаща се на факта, че в този район на небето често се срещаха поднебесни патрули. Издигнехме ли се веднъж над триста мили, щяхме да сме извън обсега на бойните им хвърчила.

Капитан Жълт заек ме чакаше пред входа на моята пещера. От тялото на убиеца нямаше и следа.

Тя зае позиция зад мен, докато вървяхме забързано към хълма, който с Езон използвахме за срещи на командния състав. Пет минути преди срещата двамата с капитана стигнахме стълбището, издълбано от дясната страна на хълма, и се изкатерихме до заобиколената от колони площадка, която всъщност беше най-високата точка на кораба.

Входът откъм десния борд, също както предния вход и този към левия борд, бе украсен с висока петнайсет стъпки статуя на Атина и охраняван от двама войници на Езон. Тристранната симетрия на вратите бе нарушена от задния край на двора. В него се помещаваха три сини постройки — моят кабинет, корабната библиотека и канцеларията на Езон.

Двамата с Жълт заек влязохме през вратата и часовоите ни отдадоха чест, докато ние се кланяхме на златисточервената статуя на богинята. В тази поза, с вдигнати копие и щит, Палада беше готова за война — пронизващият й взор неспирно благославяше „Сълзата на Чандра“ и екипажа му с нейните бойни умения, а халцедоновият бухал на рамото й гледаше навътре, към двора, дарявайки командирите на кораба с мъдростта й.

Отправихме се към централната част на двора, където две триметрови статуи се издигаха на високи пиедестали. Едната беше на Аристотел, боядисана в друг оттенък на синьото. Великият учен държеше в протегнатата си дясна ръка стъклен модел на вселената, която се движеше, имитирайки вечното движение, заченато от Първичния двигател. Моделът блестеше на светлината, изобразявайки в най-малки подробности седемте планети, закрепени на техните концентрични кристални сфери, обикалящи в божествения си танц от цикли и епицикли около Земята.

Срещу Аристотел беше статуята на Александър. Тя бе изработена от обсидиан, в елегантен толтекски стил. Прочутият генерал държеше меч в едната си ръка, насочен с острието към земята, и копие в другата, обърнато нагоре, сякаш за да предизвиква боговете. И двете статуи пресъздаваха героите във величието на техните последни дни. Със своите осемдесет години Аристотел беше леко прегърбен, но в погледа му все така се долавяше искрата на гения. Александър, на седемдесет и седем, имаше дългата брада и насеченото лице на мъдрец, а мускулите му все още бяха запазили тонуса и силата, които спартанското обучение бе прибавило към изяществото на македонския принц.

Двамата с Жълт заек стигнахме кръга от мраморни пейки между статуите, където щеше да се състои срещата. Останалите членове на командния състав — Клеон, Рамоночон, Михрадарий, Анаксамандър и разбира се, Езон — вече бяха дошли и в момента пустееше само скамейката до Аристотел — моето място. Езон се надигна и тръгна срещу мен. Останалите също се изправиха.

Двамата спряхме един срещу друг и се здрависахме с пръсти върху лактите си. Видях тъга в сивите му очи, а крайчецът на устата му потръпваше, издавайки нервност, която нито той, нито който и да било спартанец би си признал.

Усмихнах му се, щастлив, че отново усещам неговото приятелство. Пуснах ръката му и огледах площадката.

Анаксамандър стоеше както винаги — изпъчил гърди и зареял поглед в небето, той изглеждаше, сякаш позира за статуя. До него беше Рамоночон. Дори не беше сменил дрехите, с които бе пътувал. По-нататък Клеон пристъпваше неспокойно от крак на крак. Погледът му се стрелкаше между навигационната кула и Анаксамандър.

Обърнах се към Михрадарий. Беше облечен като мен, по атинска мода.

— Командир Аякс — рече той с официален тон. — Връщам ти кораба.

— Благодаря ти, главен уранолог — отвърнах. Михрадарий не изглеждаше нито облекчен, нито натъжен от това, че се бе разделил с командването, сякаш за него то не беше нито бреме, нито благословия, а поредната задача, с която да занимае ума си.

Езон ми кимна. Отидохме при масата в центъра и вдигнахме два златни бокала, пълни с кървавочервено вино. Обърнахме гръб на останалите, напуснахме кръга и се отправихме, аз към Аристотел, а Езон към Александър.

Спряхме в един и същи миг и изляхме виното в краката на героите.

— Благословен да е този съвет — рекохме.

— И нека не ни грози битка — заяви Езон.

— И нека не ни грози глупост — рекох аз.

— И нека сме здрави, по дух и тяло — произнесохме в хор.

— Благословен да е този съвет.

Виното потече по краката на статуите и се спусна в масивните сребърни купи пред тях. Двамата с Езон се извърнахме едновременно, оставихме бокалите на масата и заехме местата си в нашите кресла. Седнах и кимнах на Езон, оставяйки на него да продължи съвещанието.