Небесни материи - Страница 35

Близо до дъното на купчината се натъкнах на още доказателства за нарасналото значение на „Слънчев крадец“. Беше в официален свитък с печата на Делоската симахия и подписа на Кройс, архонт на Атина. В него се съобщаваше, че ще получим исканите от Михрадарий вещества от Афродита и Хермес. Прочетох го три пъти, за да се уверя, че няма да бъде придружено с орязване на бюджета, нито от огромно количество формуляри, с които да задоволя ненаситната алчност на атинската бюрокрация.

Това придаде тежест на хипотезата ми, но ме накара да почувствам нарастващо безпокойство. „Слънчев крадец“ бе като рисковано наддаване. Не можехме да гарантираме успеха му, нито дори, че ако се получи, ще можем да достигнем Слънцето и да откъснем фрагмент от него.

Вдигнах глава към Жълт заек.

— Необходимо ми е мнението на един спартанец — рекох.

Тя направи знак с отворена длан, сякаш ме подканяше да продължа.

Описах й ситуацията.

— Защо не се посъветваш с капитан Езон?

Поклатих глава.

— Нужно ми е мнение на външен човек. Какво мислиш по въпроса?

— Че успехът на твоя проект е в силна зависимост от Фортуна, една непостоянна богиня… — Тя млъкна.

— Продължавай — подканих я аз.

— И двамата архонти са благословени от Фортуна.

Засмях се. Имайки пред вид, че на младини Кройс и Милтиад са летели до Луната в плетен кош, окачен на сфера от огнезлато, нямаше как да не се съглася с нея.

— Но — продължи тя — след избирането им на тези постове нито един от тях не е рискувал да залага безопасността на Симахията, уповавайки се на тази благословия.

— В такъв случай защо да го правят сега?

— Не зная причината — погледна ме тя, — но трябва да е доста сериозна.

Кимнах и двамата потънахме в замислено мълчание.

С настъпването на вечерта Жълт заек настоя да се върнем в моята пещера, за да вечерям и да си почина. За вечеря имаше печено агнешко, пиле с къри и свежи плодове от Индия. Бяха сервирали и изобилно количество прясно изпечен хляб. Жълт заек яде съвсем малко, но по-скоро заради това, че бе потънала в дълбок размисъл, отколкото поради някаква спартанска претенциозност. Доста дълго време дъвка методично една агнешка мръвка и ряза портокала на все по-дребни късчета.

В края на вечерта извади дълга дървена луличка от кесията, напълни я с тютюн и я запали с пламъче от миниатюрна огнекутийка.

— За архонтите ли мислиш? — попитах.

Тя ме погледна за миг, облиза портокаловия сок от устните си и пое дълбока глътка дим от лулата.

— Не, опитвам се да разбера кой от членовете на твоя екипаж е шпионин.

— Шпионин? Кой може да е шпионин?

— Този, който е съобщил на поднебесните кога и къде да те нападнат.

— Защо според теб поднебесните са знаели?

Тя присви очи като учител, който се готви да даде съвет.

— Първо, те със сигурност знаят как изглеждаш. Второ, атакуваха кораба точно по времето, когато предните батареи бяха изтеглени и частично демонтирани във връзка с преоборудването на корпуса. И трето, летяха право към пещерата на мистерията, където ходиш само веднъж месечно.

Кимнах. Сбито и изчерпателно. В главата ми блесна слаба надежда. Ако е права и открием шпионина, опитите за покушение ще бъдат прекратени и ще мога да продължа необезпокояван работата над „Слънчев крадец“.

— Кого подозираш?

— Рамоночон, индиеца. — Произнесе го, сякаш беше обида.

Въздъхнах и се опитах да овладея гнева си заради откровеното й недоверие, но вместо чист, освежителен въздух вдъхнах вмирисан на земя дим.

— Защо него? — попитах през кашлица.

Тя изпусна нов облак дим, който сякаш засия на лунна светлина.

— Защото той проявява първия признак на предателството.

— И кой е той?

— Внезапна промяна в поведението — рече тя. — Понякога промяната е съвсем очевидна. Друг път предателят се опитва да го прикрие, но има начин да се проникне зад маскировката.

— Защо смяташ, че Рамоночон се държи различно? Та ти го познаваш едва от няколко седмици.

— Ти си този, който се тревожи от промененото му поведение. Наблюдавах реакцията ти и узнах много неща за двама ви.

Не си бях давал сметка, че безпокойствието ми е толкова очевидно. Рамоночон наистина се беше променил, бе станал резервиран и разсеян, но не можех да повярвам, че моят приятел би участвал в план за убийството ми. Реших да премина към нападение.

— Имаш ли някакви по-сериозни доказателства?

Тя поклати глава.

— В такъв случай те съветвам да ги намериш, преди да продължиш с обвиненията.

— Ще го направя — заяви тя и аз почувствах стаения гняв на Зевс в уверения й тон.

Два дена по-късно Рамоночон дойде да ме види в моя кабинет. Жълт заек обяви за приближаването му половин минута преди да чуя как чука на вратата.

— Нека влезе — рекох и моята телохранителка го последва вътре с уверената походка на тигър, преследващ елен.

Рамоночон пристъпи колебливо.

— Аякс, имаш ли малко свободно време? — попита той. — Трябва да разговарям с теб.

Погледнах петте свитъка на бюрото ми, всичко, което бе останало от купчината, образувала се по време на моето отсъствие.

— Винаги имам време за теб — отвърнах, сякаш му напомнях за позанемареното ни приятелство.

Рамоночон седна на стола пред бюрото, леко прегърбен, така че да не мога да видя изражението му.

— Предпочитам да разговаряме насаме — рече.

— Не — отсече Жълт заек и очите й се впиха в гърба му като копия от небесен огън.

— Аякс? — долових в гласа му молба.

— Съжалявам, Рамоночоне. Длъжен съм да изпълнявам решенията на Жълт заек, що се отнася до моята безопасност.