Небесни материи - Страница 34

Еврип млъкна за момент с изражение на обида и объркване. Познавах това изражение. Всички в Академията, които се опитваха да опишат нещо, постигнато от науката на поднебесните, го придобиваха.

— Съвсем като магия — продължи Еврип. — Чертите взеха да се местят по тялото ти и да образуват нови фигури. През следващите два дена той продължи да рисува нови линии и да върти иглите, докато вчера линиите най-накрая спряха да се местят и поднебесният заяви, че си излекуван.

Въздъхнах и се закашлях леко. Дробовете ми бяха задръстени от храчки, но като се изключеше това и сухотата в гърлото, се чувствах далеч по-добре.

— Не се опитвай да го разбереш — предложих на доктора стандартното извинение, което използвахме в Академията, когато ставаше въпрос за даоистка наука, но думите ми прозвучаха неуверено. — Когато завладеем поднебесните, ще имаме предостатъчно време да разкрием всички техни тайни.

Очите на стария римлянин блеснаха при мисълта за крайната победа.

— Колко време прекарах в несвяст? — попитах.

— Десет дни — обади се капитан Жълт заек.

— Кога мога да се захвана за работа?

— Според онзи поднебесен — отвърна начумерено Еврип — достатъчно е да те изчистим от боята и ще си готов.

— В такъв случай пратете един роб да ме измие. Нямам търпение да се заема отново.

Жълт заек пристъпи напред и положи ръка на дръжката на меча си. Осъзнах, че се готви да ми го поднесе като признание за неуспеха й да ме защитава.

Трябваше да я уверя недвусмислено, че все още й имам пълно доверие. Никой не би могъл да предвиди атака в подобен момент и на такова място, още повече когато врагът използва ново оръжие, нито някой друг би ме защитил по-добре от нея. Но не можех да й кажа тези неща, спартанците не се интересуват от извинения, особено когато става въпрос за техния собствен провал.

Нуждаех се от друг подход и слава на Атина, майка на мъдростта, намерих подходящите думи:

— Капитане, провери дали пътят към хълма е безопасен.

— Командире… може би…

— Това е заповед, капитане.

— Да, командире — рече тя и свали ръка от меча.

Докато се върне, аз вече бях измит и преоблечен. Жълт заек ме улови за ръката и ми помогна да прекося с вдървена крачка коридорите и да се озова на повърхността.

Зазоряваше се, когато излязох отгоре. „Сълзата на Чандра“ се носеше на изток, право към Слънцето. Хелиос ме посрещна с топлите си лъчи. Изглежда вече не ми се сърдеше, ако въобще някога е било друго.

— Искаш ли да си починеш? — попита Жълт заек.

— Не — отвърнах и погледнах към хълма. — Да вървим.

Тя ме поведе с бодра крачка край хълма и нагоре по стълбите за площадката. Тъкмо изкатервахме последното стъпало, в близост до статуята на Атина, когато екна вик от сто гърла, събрани на върха.

— Привет, Аякс! Привет, командире!

Целият научен състав бе дошъл да ознаменува завръщането ми.

— Привет и на вас и благодаря — отвърнах.

Моите трима старши помощници пристъпиха напред.

— Командире, преустройството на „Сълзата на Чандра“ приключи — докладва Рамоночон, свел поглед надолу. — Щастлив съм, че оздравя.

— Ареските витла са монтирани, командире — обади се Клеон след него. — Издигнахме се на осемстотин мили над Земята. Тук би трябвало да сме в безопасност от вражески нападения.

— Подготовката за демонстрацията върви според плана — беше ред на Михрадарий.

— Добра работа — рекох и на тримата.

Заобиколих ги и застанах пред тълпата от мои подчинени.

— Простете ми — рекох на морето от разтревожени лица. — Не мога да остана и да пия с вас за мое здраве, тъй като съм изостанал с дни в работата си.

Последва откъслечен, облекчен смях.

— Но искам да отидете всички в столовата и да ядете и пиете до насита. Разлейте и малко вино за Аполон и Асклепий, за да продължават да се грижат за здравето ми.

— Привет, Аякс! — извикаха те отново и ме оставиха насаме с Жълт заек и Езон, който се бе появил от кабинета си тъкмо когато привърших речта си.

— Добре дошъл, Аякс — рече той и ме улови внимателно за лакътя.

— Благодаря ти, Езоне — рекох и върнах жеста.

Той се наведе и ми прошепна в ухото:

— Жълт заек помоли да бъде заменена. Казах й, че ще говоря с теб за това. Съветвам те да не й позволяваш, защото няма по-добър воин от нея в Симахията.

— Този въпрос е решен — отвърнах. — Успях да й попреча, когато се готвеше да ме помоли.

— Чудесно.

Изправихме се и заговорихме с нормални гласове.

— Откъде намери онзи поднебесен доктор? — попитах.

— Пратих спешно съобщение на архонтите и те го докараха с лунна шейна от военнопленническия лагер в Източна Индия.

— Без проблеми? Без възражения от Атина и Спарта? — не можех да повярвам, че бюрокрацията е пропуснала да каже тежката си дума по толкова необичаен въпрос. — Интересно.

— Имаш ли някакво обяснение? — попита ме той, разчитайки мислите ми по израза на лицето ми.

— Очевидно „Слънчев крадец“ заслужава такъв компромис.

— Именно.

— Причина за което навярно е напредъкът на поднебесната техника.

— Звучи логично — кимна той, — макар да не ми харесва.

— Нито на мен. Но щом архонтите са готови да ни окажат такова високо доверие, мисля, че не бива да ги разочароваме.

Той се усмихна и отново ме стисна за лакътя. После се разделихме и всеки тръгна към кабинета си.

Гледката на любимото работно място ми подейства добре, но не и огромният куп свитъци на бюрото ми. До късно следобед успях да ги прегледам и да вляза в течение на делата на кораба. Поднесоха ми обяд и макар и насила, изядох по-голямата част с мисълта за десетте дена принудителна диета.