Небесни материи - Страница 33

Кимнах и се усмихнах, необезпокоен от новината, че страдам от неизлечима болест. Напротив, тази мисъл ми се стори толкова смешна, че започнах да се хиля.

— Какво му става? — попита Жълт заек.

Еврип взе игла и късче папирус. Прободе ме в пръста и пусна малко кръв върху папируса. Аленото петно започна бързо да се разширява, попивайки в папируса с царствения цвят, наследен от моите финикийски предци.

— Тялото му произвежда огромно количество Весело настроение. Казах ви, че равновесието на неговите телесни течности е сериозно нарушено. Инжекцията с Оптимизъм, която му направих, няма да трае дълго.

Кимнах съчувствено. Цялата стая изведнъж ми замириса на гробница. Започнах да стена и вия, сякаш бях платен оплаквач на собственото си погребение.

От устата на Жълт заек се изтръгна ръмжене.

— Щом не можеш да го изцериш, намери някой, който ще може!

Езон поклати глава.

— Никой в Симахията не разбира от даоистка медицина.

Моята телохранителка се извърна към него — спартанец срещу спартанец.

— Командире, трябва да доведете поднебесен доктор от военнопленническия лагер.

Трябва? През пелената, която ме обгръщаше, почувствах леко смущение от заповедническия й тон.

Езон погледна въпросително Еврип.

Старият римлянин кимна бавно с вдървен врат. Виждах, че не харесва идеята, но нямаше избор.

— Командире — обади се Анаксамандър. — Недопустимо е да излагаме на риск безопасността на „Слънчев крадец“, като докараме на борда поднебесен.

Езон се извърна към него.

— Без Аякс няма и „Слънчев крадец“.

— Езоне, ти си истински приятел — подметнах, изпълнен с гордост. — Толкова мило да го кажеш. — Закашлях се и преглътнах гъста храчка. — Наистина. Чудесно беше от твоя страна. — Не можех да спра да говоря.

Еврип постави хладен компрес на челото ми и ме накара да легна отново. Затворих очи и се унесох, но в този момент избухна спор.

— Като началник на охраната не мога да го позволя — заяви Анаксамандър.

— Аз съм военен командир и съм по-старши по чин! — метална подметка тропна по пода.

Изгубих сили в океан от болка.

Непознат мъж замахна към очите ми с нащърбено копие. Бях парализиран не от болка или страх, а от това, че не знаех накъде да отскоча — наляво или надясно, назад или напред. Острието застина на сантиметри от лицето ми.

— Този мисли твърде много — рече старият спартански треньор. Той ми даде знак да мина отляво, където се бяха подредили всички провалили се кандидати за бойната школа. Гледахме с мрачни погледи към дясната редица, момчетата там очакваха нетърпеливо да бъдат допуснати зад железните врати, където щяха да ги преобразят в спартанци.

Мисли твърде много! След две седмици на тежки изпити, на които бях устоял! И когато оставаше само Изпитанието с копие, аз се бях провалил с едничкото обяснение, че съм мислел твърде много!

Едва седемгодишен, трябваше да се изправя пред баща си и да му кажа, че никога няма да стана спартанец, защото твърде много мисля. Той не отговори, предаде ме на грижите на майка ми и се върна към държавните си дела.

Сълзи се стичаха по бузите ми. Посегнах да ги изтрия, но ръцете и краката ми бяха вързани. Примигнах няколко пъти с надеждата мъглата около мен да се превърне отново в Еврип, но вместо това видях старо, покрито с бръчки лице с цвят на пожълтял пергамент и с лъскави бадемови очи, зачервени от безсъние.

Изведнъж ме завладя паника и аз се задърпах, опитвайки се да се освободя от каишите. Дали не бях пленник? Ами ако поднебесните бяха завладели моя кораб? Но тогава мярнах капитан Жълт заек зад него, вдигнала оголения си меч над главата му.

— Скоро ще се оправи — заяви поднебесният на гръцки със силен хънански акцент. Той се наведе, стисна ме за китката и подуши дъха ми. — Изумен съм, че мога да го излекувам — прошепна той на родния си език. — Как оцеляват тези варвари без истинска медицина?

— Не мърдай — обърна се той към мен на моя език, без да се досеща, че разбирам неговия. — Твоят чи-поток се нуждае от известно време, за да се стабилизира.

— Какво означава това? — подскочих, изпитвайки раздразнението, което чувства всеки преподавател в Симахията, когато се изправя срещу на пръв поглед безсмислените, но безпогрешно действащи научни възгледи на изконния ни враг.

— Постарай се да стоиш неподвижно — рече той. — И не позволявай на този човек — той посочи с кимване Еврип — да използва лъжливите си церове върху теб. А сега позволи ми да довърша лечението ти.

Поднебесният взе купичка с червена боя и четчица и начерта тънка линия напряко на челото ми. Веднага щом довърши линията, аз заспах. Този път Хипнос и Морфей милостиво ме лишиха от съновидения.

Когато се събудих, отново Еврип и Жълт заек стояха в далечния край на стаята, близо до големия шкаф за лекарства с изрисуваната отпред усукана змия на Асклепий. Моята телохранителка шепнеше нещо на доктора и макар че не чувах думите й, очевидно бе разтревожена. Надигнах се бавно. Мускулите ми бяха съвсем отслабнали, а по кожата ми преминаваха тръпки, сякаш се бях потопил в леден поток.

— Ще ми дадете ли огледало? — попитах с болезнено пресъхнало гърло и гласът ми прозвуча като стържещ по плоча въглен. Еврип се приближи и ми подаде едно от онези малки кръгли огледалца, които лекарите използват, за да проверят дали пациентите им не са издъхнали. Лицето ми беше измъчено и измършавяло, а тялото ми покрито с пунктирани червени линии, сякаш кожата ми е била боядисвана. — Какво е това?

Еврип повдигна рамене.

— Де да знаех. Когато доведоха този поднебесен, той поиска двайсет сребърни игли, двайсет златни, четка с конски косми и гърне с яркочервена боя. Езон прати всички роби да тършуват из складовете, докато намерят каквото е нужно. След това този безумец те набоде целия с игли. Исках да го спра, но тя не ми позволи. — Той изви глава, за да посочи Жълт заек. — Целия те разчерта, за да свърже иглите една с друга. Накрая се тръшна на стола и остана да те наглежда цял ден.