Небесни материи - Страница 32

Опитах се да му обясня, че този, който бе отмъкнал крава от Слънцето, е Одисей, а аз съм само Аякс. Но копието му продължаваше да ме пронизва, да отнема дъха ми и аз все не успявах да произнеса и една дума. Дори по-лошо, всеки път, когато изваждаше огнезлатното острие, усещах как наранените ми гърди пият живот от останалата част на тялото, за да се изцерят. Също като прикования за планината Прометей аз се терзаех в болки, без да срещна смъртта.

Херакъл се доближи до кристалния връх, за който бях прикован — героят носеше голяма бронзова тояга и беше облечен в кожата на Немейския лъв. Той махна на Хелиос, който му кимна приятелски, но продължаваше да ме мушка. Херакъл ме огледа от главата до петите и каза:

— Този не заслужава да бъде спасен.

След което си тръгна.

Един койот се спусна от далечната страна на планината. Той се приближи към мен и известно време наблюдава как Хелиос ме пробожда с копието. Животното се почеса по брадичката, после, вероятно взело някакво решение, си смъкна кожата и я разгърна, сякаш бе римска тога. Отдолу се показаха мускули и вени, кръвта пулсираше в артериите му. Той се наведе към мен и прошепна в ухото ми:

— Облечи кожата, ако искаш да избягаш.

Атлантийските племена, сред които той е добре познат, съветват никога да не вярваш на койот, но тъй като не виждах друга възможност, аз се измъкнах от оковите си и навлякох кожата. Освободен от сребърните си вериги, побягнах на четири лапи от Слънцето. Тичах по кристал, по въздух и вода и накрая по каменните плочи пред Академията.

Аристотел изнасяше лекция в горичката. Сократ го наблюдаваше с очевидно снизхождение. Обърнал гръб на трибуната и на студентите си, Платон крещеше на преподавателите, че трябва да го чуят. Но жадни за наука, а не за философия, учители и ученици не му обръщаха внимание.

Изтичах при Аристотел и изскимтях, за да привлека вниманието му. Той сведе поглед към мен със снизхождение, родено само от божественото просветление, и ми рече:

— Хора и животни не са едно и също.

После извади от сърцето си обсидианов нож, който лъщеше като статуята на Александър, и смъкна кожата на койота от тялото ми. Кръвта ми опръска олтара и тълпата от учени философи се втурна да пие от нея.

Възвърнал отново човешкия си облик, аз се опитах да застана на два крака, но затревената земя на Академията се превърна в поле от възглавници. Краката ми все не успяваха да намерят опора върху местещите се подплънки, аз паднах и ударих глава в нещо твърдо — каменния крак на статуя. Вдигнах поглед и установих, че гледам право в очите на Морфей. Богът на сънищата се извисяваше над мен, застанал между порти от рог и слонова кост, а бледите му устни бяха изкривени във всезнаеща усмивка.

— Какъв сън искаш — истински или лъжлив? — попита ме той, докато галеше двете колони. Не промълвих нито дума, но богът кимна, сякаш му бях отговорил.

Намирах се на полето пред Троя, загледан в спираловидните й кули. Мраморните им кубета пронизваха буреносните облаци, скупчени над бойното поле. Хиляди небесни пристани стърчаха нагоре към небето, хиляди стрели, прицелени право в Олимп, готови да посеят смъртоносен дъжд сред безсмъртните богове.

Около мен герои убиваха или умираха. Хектор повали Патрокъл, смятайки го за Ахил, Ахил уби Хектор и издърпа тялото му при градските стени, Парис простреля Ахил с една от стрелите на Аполон. Прекосих тичешком елинските бойни редове, като се свивах, за да избегна стрелите и копията, лъкатушех между огромните колела на колесниците и се привеждах ниско, за да не привличам вниманието на героите около мен.

Почти бях стигнал веригата горящи кораби, изтеглени на брега, когато бях спрян от щит от волска кожа, висок седем стъпки.

Висок и плещест мъж с изкривено от гняв лице надзърна над щита, а от другата страна се показа дребен, жилест воин, въоръжен с лък. Двамата се спогледаха, после втренчиха очи в мен.

— Брей, Малки Аякс — заговори едрият мъж на дребния. — Какво си имаме тук?

Устата на дребния мъж се изкриви в усмивка.

— Виждам го, Големи Аякс. С какво ще го дарим сега, след като вече е наследил името ни? Да се удави като мен или да обезумее като теб?

— Не, Малки Аякс — възрази гигантът. — Никаква милост, когато става дума за смъртта на един герой. Дай му болката от живота на героя.

Малкия Аякс кимна в знак, че е съгласен. Той вдигна лъка, опря гъшите пера в задния край на стрелата в бузата си и я пусна, пронизвайки ме в ръката. Изскимтях като койот и седнах, почувствал внезапно силна болка. После се отпуснах, треперейки, по гръб на леглото и дръпнах зиморничаво завивките.

Легло? Завивки? Примигнах няколко пъти, за да прочистя гурелите. Зелената мъгла около мен се превърна в пещера с изумрудени стени, една от стаите в лечебницата на кораба. Белият облак, надвесен над мен, се оказа корабният доктор Еврип, шейсетгодишен римлянин, който навремето е бил военен лекар при баща ми. Тъкмо бе извадил върха на гъшето перо от онова място в ръката, където ме беше прострелял Малкия Аякс, и го поставяше на махагоновата масичка за инструменти до себе си.

Капитан Жълт заек се приближи до мен и надзърна в очите ми, а на лицето, й се четеше тревога и гняв.

Езон стоеше до масичката и ме наблюдаваше със стоическото лице на спартанец, който вижда смъртта. Анаксамандър бе заел пост до завесата на входа към коридора на болницата.

— Говори бързо — обърна се Еврип към Езон. — Не зная колко време ще бъде в съзнание.

— Аякс — рече Езон, — страдаш от ефекта на някакво ново и непознато даоистко оръжие. Лекарите не знаят как да отстранят вредата, която е сторило.