Небесни материи - Страница 6

Но парата продължаваше да блика по тръбите, опитвайки се упорито да пресъздаде принципите, обуславящи зараждането на света, и да придаде движение на телата. Върху сферата се появиха пукнатини, разхвърчаха се нитове и дузина малки струйки се присъединиха със свистене към рева на кипящата вода.

Приклекнах под сферата, усуках около ръката си края на тогата и отворих вратичката на пещта, която подгряваше водата. Огнени езици се стрелнаха към небето. Хвърлих се назад тъкмо навреме, за да не ме изгорят.

Парата от сферата се превърна в гъста мъгла, докато огънят, който доскоро я подгряваше, продължаваше да се издига нагоре, озарявайки ярко всичко наоколо и вероятно се виждаше на огромно разстояние. Пожарът щеше да продължава да се разгаря, ако не беше вятърът, който бързо разпиля подхранващите го атоми и ги накара да се смесят с техните събратя в сиянието на дневната светлина.

Рухнах на палубата, изсъхналото ми гърло с мъка пропускаше влажния въздух. Изкашлях гъста храчка върху подгизналата си тога, после се отпуснах по гръб, плувнал в пот като маратонец. Облакът от пара постепенно се превърна в ситен ръмеж. Освободено от натиска на ремъка и тласкано от морските вълни, колелото се завъртя назад и натрошеното бойно хвърчило заедно с трупа на пилота цопнаха в тъмната като вино вода.

Екипажът нададе възторжен вик, а аз се надигнах, олюлявайки се, за да приема възхвалата, но се оказа, че не мен аплодират. От изток към нас се приближаваше дълъг двеста стъпки стоманен кораб, обрасъл от носа до кърмата със страховити вакуумни оръдия и натъпкан с тежковъоръжени войници. Приседнах изтощено и отправих благодарствени молитви за нашето спасение към Арес и Атина. Флотът беше пристигнал.

Със спартанска точност бойният кораб „Лисандер“ се изравни с повредения параход, извади допреди малко паникьосаните, а сега крещящи възторжено моряци от водата и постави подвижно мостче между двата съда. По време на тези лишени от припряност маневри аз се подпрях на един празен контейнер, попих кръвта от бузата си и гледах. Близостта на „Лисандер“ възвърна усещането ми за сигурност. Това беше продълговата, елегантна фрегата, облицована от носа до кърмата със стомана, която да я защитава от въздушни атаки. Металният корпус бе боядисан в Практично сиво. Единствената украса на целия кораб беше фигурата на носа, изобразяваща Хера, богинята закрилница на Спарта, със скръстени на гърдите ръце и очи, оглеждащи хоризонта за всеки, който би дръзнал да вдигне ръка срещу нейния народ.

Склоних глава пред това изображение на царицата на небесата, сетне отправих изпълнен с гордост взор към пирамидата от оникс, която се издигаше на кърмата. Моят хелиофилен двигател, единственото ми голямо постижение преди „Слънчевия крадец“. Бяха изминали двайсет години, откакто открих как да привличам и улавям огнените атоми, танцуващи в слънчевите лъчи, и да ги използвам за движение на корабите. Оттогава всеки морски съд, построен във флотските корабостроителници, е оборудван с една от моите машини. Срещаха се толкова често, че вече малцина помнеха името на откривателя им, но такива са прищевките на богинята на славата.

Вежливо покашляне прекъсна съзерцанието ми. Млад етиопец с едва набола брада, облечен с поръбена в черно туника и с професионално-загриженото изражение на флотски доктор, стоеше до мен, стиснал чанта с инструменти.

— Не съм пострадал сериозно, докторе. Погрижете се за моряците — рекох, макар да знаех добре какъв ще бъде неговият отговор.

— Позволете аз да преценя това — отвърна младият мъж със спокойствие, натрупано през годините на професионална кариера. Лекарите винаги казват тези думи и с този глас, също както неизменно пренебрегват чужди заповеди, тъй като Клетвата на Хипократ има далеч по-голяма тежест от военната дисциплина.

— Няма сериозни поражения — обяви той, след като ми прегледа гърлото, потърка с тънка метална сонда раната на бузата и опипа крайниците ми за счупвания. — Само драскотини и пресъхнало гърло.

Той извади от чантата кафяво стъклено шишенце с египетския йероглиф за кръв и чисто гъше перо, напълни перото с червеникава течност от шишенцето и го забоде в ръката ми.

— Най-обикновена инжекция с Жизнерадостно настроение, за да ускори оздравителния процес — обясни, сякаш не го знаех. — Освен това се нуждаете от почивка. — Като че ли не си бях почивал цял месец.

Докторът се обърна да си върви и размени енергични поздрави с млада жена в броня, която току-що бе прекосила трапа от „Лисандер“. Нямаше да й обърна внимание, в края на краищата от бойния кораб непрестанно прииждаха хора, за да помагат на ранените. Но униформата й не беше флотска. Гърдите й бяха обгърнати в дебела стоманена ризница, имаше хоплитски меч и бронзов офицерски вакуумет с шейсетсантиметрово дуло. Ала това, което привлече вниманието ми, беше шлемът с пера от конски косми и желязната значка на ръкава, каквито носеха само випускниците на спартанската военна школа. Какво ли търсеше на един флотски кораб?

Тя стъпи на борда на финикийския параход и се отправи забързано към мен. Кожата й притежаваше бронзов загар като на туземците от Северна Атлантея, а дългата й, усукана на плитка коса, острите черти и жилестото, атлетично тяло ми подсказа, че е от градовете-държави на ксероките. Но очите й бяха в цвят, какъвто не бях виждал досега, златисти като Хелиос, с блясък, който в началото взех за хладен, сякаш вратите към душата й бяха двама стражи от замръзнал пламък.

— Командир Аякс? — попита тя с глас, в който идеално се съчетаваха ксерокски диалект и елинска дикция.