Небесни материи - Страница 5

Притиснах краищата на туниката към раната и се намръщих от острото смъдене. Закашлях се и заедно с храчката изхвърлих солена морска вода. Отново блеснаха сребристите копия, царството на Посейдон се подчини на беззвучната им команда и от доскоро спокойното море се надигнаха нови вълни, които блъснаха корпуса. Корабът се наклони рязко на една страна и едва не се прекатури. Запълзях по палубата, като се вкопчвах с нокти в дъските, за да се добера до навигационната рубка в средата.

Придвижвайки се мъчително по хлъзгавия под, не спирах да плюя солената вода, която бях нагълтал. В началото примесвах храчките с клетви срещу това старо корито, което дори нямаше въжени перила. Сетне обаче проклятията ми се насочиха натам, накъдето трябваше, а именно към мен самия, задето бях избрал цивилен транспорт. Но още докато пълзях и ругаех, неволно се замислих върху невъзможността на ситуацията — намирах се в Средиземно море, не на бойната линия в Атлантея. Как, в името на Атина, един вражески въздухолет бе достигнал центъра на Делоската симахия и къде беше спартанският флот, когато имахме нужда от него?

Сянката на дракона затрептя в пъстроцветна грациозност, докато летящата машина се издигаше нагоре и описваше лупинг — змия, захапваща собствената си опашка. Драконът увисна за миг в тази фигура, разпери криле и се спусна надолу, право към перката на допотопния параход. Хвърчилото профуча над мен и закри слънцето с блестящото си тяло. За миг успях да зърна пилота, дребен мъж в черно копринено джи, който теглеше енергично кормилните жици и извръщаше чи-копията към десния борд на кораба. Поех си въздух и отправих беззвучни молитви за спасение към Посейдон и Амфитрита, изпълнен с отчаяната увереност, че следващият залп ще ни потопи.

Оглушен от тътнежа на чи-копията, така и не чух изстрела, който ни спаси, но слава на боговете, го видях. Тънък и ярък стълб на хоризонта, сочещ от морето към небето. При гледката сърцето ми се изпълни с надежда, тази черта от разреден въздух означаваше само едно — нейде извън полезрението ми вакуумно оръдие се готвеше за стрелба. Надеждите ми скоро станаха реалност, стоманен тетраедър с размерите на човешка глава литна право нагоре в коридора от разреден въздух. Тренираното ми око проследи траекторията на блестящия метален предмет и аз веднага прецених, че мерачът си е свършил добре работата. Двайсетградусовият наклон на балистичната крива щеше да отведе тетраедъра непосредствено над главите ни точно в момента, когато снарядът изгуби инерция.

В главата ми изплуваха уравненията, обуславящи движението на предмет с такива размери и материал, и те допринесоха за увереността в нашето спасение, но скоро бяха изместени от спомени от детството ми, когато, изправен пред класа, рецитирах опростената формулировка на аристотеловските закони на движението.

Земен обект, следващ посоката, в която е приложена сила, се движи в права линия, докато забави и спре.

Тетраедърът преустанови правия си полет петстотин стъпки над дракона. В разредения въздух различавах добре отблясъците на слънчева светлина върху четирите страни и шестте остри като бръснач ръба на пирамидата.

Земен обект, следващ посоката на естествено движение, ще продължи в права линия безкрайно…

Тетраедърът литна право надолу към хвърчилото, разкъсвайки коприна и бамбук, плът и кости, както сърп папирусна тръстика.

… освен ако не бъде спрян от някаква сила.

Опръсканият в кръв и омотан в копринени нишки снаряд тупна на палубата и остави дълбоки дири върху прогнилите дъски. Наоколо се разхвърчаха трески, но тетраедърът не проби палубата, само се претърколи няколко пъти и замря, сякаш открай време е бил закрепен за кораба също толкова солидно, колкото пирамидите в пясъците на Гиза.

Раздробеното тяло на дракона изгуби контрол върху ветровете, които го носеха, и се блъсна в задвижващата перка, набивайки снопове коприна и бамбукови пръчки между лопатите. Колелото спря да се върти и откъм парния двигател долетя протяжен вопъл, докато машината се напъваше отчаяно да поддържа ход.

Металното тракане прогони вцепенението и изпълни сърцето ми със страх. Хукнах назад, като няколко пъти се подхлъзнах върху наклонената, мокра палуба. Край мен търчаха моряци. Викове „Напусни кораба!“ ечаха от навигационната кула. Някои от хората се мятаха през борда, завладени от безразсъдното желание да се отдалечат колкото се може повече, преди архаичната машина да експлодира.

Чи-копията, все още стърчащи като нокти от натрошените криле на дракона, се огънаха под натиска на огромните лопати. На палубата се посипаха сребристи отломки, някои от тях се забиха в голите тела на моряците. Закрих лицето си с ръце и тъкмо навреме, защото дузина игли се впиха в кожата на предмишницата ми, вместо да се забодат в очите ми.

Палубата се наклони наляво, надясно, сетне отново наляво, докато морските течения, разлюлени от силите на поднебесната наука, се бореха с естествения ход на вълните. Продължих да крача сред този хаос и най-сетне се добрах до парната машина.

Два димни стълба бликаха от дюзите от двете страни на огромната бронзова сфера, пълна с кипяща вода. Потоците от нагорещена пара се опитваха да задвижат сферата, коженият ремък, който я свързваше с колелото на перката, очакваше да бъде завъртян, за да може на свой ред да задвижи колелото, с чиято помощ корабът пореше морската шир. Но тялото на дракона се беше вклинило между лопатите на перката и не позволяваше да се осъществи този дар на движението. Отказът се предаваше на кожения ремък, който не можеше да се върти върху ролките и застопоряваше машината. Това беше и крайната точка на веригата от отрицателни въздействия.