Небесни материи - Страница 4

От Рим се отправих към Сиракуза, където направих традиционно жертвоприношение с кръв от чернорунеста овца, пред паметника на героя учен Архимед, един от първите велики оръжейни майстори. Малцина се молят за неговото застъпничество, но аз се нуждаех от цялата небесна подкрепа, която можех да осигуря за успешния завършек на моята работа. На оживеното сиракузко пристанище взех кораб за Стълбовете на Херакъл, откъдето продължих по суша в задушната стоманена кабина на бойна огнена колесница — отправих се на изток, през северното крайбрежие на Африка. Войниците, които управляваха парозадвижваната колесница, ме попитаха дали някога съм изпитвал по-голяма горещина. Аз, който подготвях пленяването на частица от самото слънце, нямах друг избор, освен да се смея през целия път до Картаген.

Обитателите на тази част от света са много старомодни хорица. От всички градове в Средиземноморието Картаген е единственият без модерни удобства. Най-високите им сгради са едва триетажни, нямат небесен пристан, нито вакуумно метро за градски транспорт и климатизиращи филтърни мрежи над покривите на къщите си. Дори отказват да отглеждат домашни животни във ферми за самозараждане.

Без съмнение има хора, които извличат някакво перверзно удоволствие от подобно примитивно съществуване, но аз слязох на Земята, за да се забавлявам. Изнесох една максимално съкратена лекция, отговорих на колкото се може по-малко въпроси и избягах с първия възможен кораб за Тир, града, в който съм се родил.

В Тир пристигнах четири дни преди края на моята ваканция. В мига, в който стъпих на брега, бях заобиколен, от две дузини роднини по майчина линия. Млади братовчеди дърпаха краищата на преподавателската ми туника и ми задаваха всякакви въпроси за живота на небесния кораб. Чичовците ми предлагаха съвети за това как да се държа с подчинените си, а лелите ми съобщиха с поверителен тон имената на няколко подходящи брачни партии, на които бих могъл да спра избора си, тъй като вече съм бил на четирийсет и три и нямало начин да стана по-млад.

За да наблегне на последния въпрос, леля ми Филида настоя да присъствам на сватбата на моята племенница на следващия ден. Беше ми отредила централна роля, наложи се да държа една от големите червени свещи пред олтара на Ищар. От балконите в залата и иззад позлатената фигура на богинята на любовта към мен бяха вперили жадни погледи две дузини млади жени, привикани на сгледа от моите лели. Мисля, че успях да поукротя ентусиазма им, като насочих мислите си изключително към тържествеността на настоящия момент и си придадох съответното изражение. Не зная дали благодарение на това или по някаква друга причина, но и този път годявката ми се размина.

На сватбеното тържество се отдадох до забрава на финикийската кухня, опитвайки агнешко, задушено във фурми и смокини, пилешко, готвено с атлантийска гулия, вино, държано в кедрови бъчви, и уханни сладкиши с мед и ядки. В редките случаи, в които устата ми беше празна, трябваше да отбивам печалбарските предложения на моите братовчеди търговци. За тях науката не беше нито безкористно търсене на познания, нито жизнен фактор за успеха на войната между Делоската симахия и Поднебесното царство. Не, науката за тези хорица беше източник на нови приспособления, които да продават. Искрена наслада ми доставяше умението, с което отразявах опитите им да ме въвличат във всякакви сложни схеми, според които аз трябваше да изобретя нещо, което те да продадат, и после да си поделим натрупаното богатство.

Останах още един ден при семейството на майка ми, преди да се кача на кораб за Атина, където предстоеше да изнеса последната лекция, да се срещна с Клеон и Рамоночон и да се кача на борда на „Сълзата на Чандра“, който щеше да ни очаква на небесния пристан.

В пристанището на Тир открих спартански бързоскоростен куриерски кораб, който трябваше да ме откара в Атина. Издълженият и елегантен стоманен съд с неговите продълговати огнезлатни витла, щръкнали като шипове от носа, щеше да стигне града на познанието само за половин час. Но аз не исках ваканцията ми да свърши толкова бързо, предпочитах поне още малко да се насладя на спомена от преживяното през изминалия месец, преди да се потопя в строгата и консервативна атмосфера на Атинската академия. Ето защо заявих на капитана, че ще си потърся друг превоз. Малко по-надолу на кея се натъкнах на финикийски търговски кораб, който също щеше да плава за Атина, но щеше да измине разстоянието до кралицата на градовете за спокойните дванайсет часа. Свитъкът с личния ми знак и печата на архонтите, както и няколко обола от кесията бяха достатъчни, за да си осигуря място на кораба.

Ето как се озовах на откритата палуба на невъоръжен стар параход вместо в стоманената черупка на флотска фрегата, когато поднебесното бойно хвърчило изфуча от мирното следобедно небе и се опита да ме убие.

В началото атакуващият въздухолет беше само точка върху ослепителния диск на слънцето и аз го взех за небесен кораб на стотици мили над земята. Но докато се спускаше право надолу, той нарастваше твърде бързо, за да се намира на толкова голямо разстояние. Хвърчилото се стрелна встрани от слънцето и силуетът му се очерта върху един самотен облак. Извита серпентина с дължина двайсетина стъпки и широки прозрачни криле по средата на корпуса. Знаех какво е това — копринен дракон с човешки пилот и достатъчно даоистко въоръжение, за да потопи без усилие кораба.

Драконът описа дъга над облака, след това събра криле и пикира право към търговския параход. На върховете на крилете му трептяха сдвоени чи-копия, които вдигаха по повърхността на морето вълни от невидима ярост. Моят крехък товарен кораб се люшна напред-назад и аз тупнах на палубата. Грубият дъсчен под одра неприятно бузата ми. В същия миг огромна вълна заля борда, окъпа туниката ми, хвърли солени пръски в очите ми и изми кръвта от надраната ми буза.