Небесни материи - Страница 70

Жълт заек се метна с изваден меч. Убиецът се завъртя да я посрещне и отби широкото й острие с неговото далеч по-пъргаво и тънко. Тя блокира ответния му удар, претърколи се през рамо и застана между него и Еврип. Времето замръзна, докато двамата противници се оглеждаха като Ахил и Хектор в равнината пред Троя. Сетне те се нахвърлиха едновременно един върху друг, разсичайки въздуха с острите мечове като две фучащи вихрушки.

Еврип отстъпи назад, за да остави място на Жълт заек и в същия миг римският дух, който досега го беше подкрепял, го напусна и героят отново се превърна в беззащитен старец.

Жълт заек замръзна неподвижно, японецът замахна хоризонтално с меча с намерение да й отсече главата, но тя клекна с невероятна бързина и го промуши в ръката. Той отскочи назад, изпусна копието и тогава тя го подкоси, като същевременно изрита оръжието към мен. Сграбчих малката дървена кутия и я скрих под гънките на робата си.

Черните очи на убиеца се стрелнаха от Жълт заек към мен, сетне към безпомощното тяло на Езон и пак към нея. Той видимо се колебаеше какво да предприеме. Жълт заек скочи във въздуха и замахна надолу с меча. Командосът се извърна, за да парира удара, продължи движението и се втурна право към мен. Но вместо да ме посече в движение, той се засили и ме прескочи. Мушнах с меча нагоре и почувствах как острието преминава през коприна и вероятно — през плът. Но ранен или не, убиецът се приземи грациозно на пода на операционната и избяга навън.

Жълт заек се втурна след него, като пътем извика на Еврип:

— Кажи на Анаксамандър, че са пратили японски командос да убие Езон.

С Рамоночон я последвахме.

— Нека Марс и Ромул са с вас — провикна се подире ни Еврип.

Проследихме убиеца през веещите се завеси на болницата до озарената от слънчеви лъчи корабна повърхност. Сребристото сияние на „Сълзата на Чандра“ отново бе засенчено от по-могъщия блясък на дневното светило. Хелиос беше точно над нас и заслепяваше невъоръжените ми с тъмни очила очи. Вдигнах ръка да се прикрия от парещите му лъчи. Едва сега различих силуета на Жълт заек, която преследваше облечения в сиво кимоно нападател. Той не носеше нито очила, нито маска, но това изглежда с нищо не забавяше движенията му — нито пък горещината или отровният газ. Ние с Рамоночон едва ли можехме да се мерим по скорост с тези две газели. На всяка наша стъпка те пробягваха по две, дори три. Тъкмо се готвех да извикам на Рамоночон да се откаже, когато над главите ни отекна залп тетраедри и нечий глас отзад извика:

— Спрете!

— Продължавай! — извиках и сграбчих Рамоночон за ръката. Свихме към десния борд и се приведохме, докато прекосявахме игрищата, но не смеехме да погледнем назад към войниците, които стреляха по нас. Рамоночон дишаше мъчително и на пресекулки. Беше твърде стар за подобно усилие. Аз също. След един безкрайно дълъг и мъчителен период, през който търчахме под безмилостните лъчи на слънцето, най-сетне са добрахме до хълма и го заобиколихме от другата страна, в сянката, която хвърляше склонът.

Тук спряхме, опитвайки се да си поемем въздух. Горещината бе твърде непосилна за Рамоночон и той се строполи на земята. Знаех, че след броени минути войниците щяха да ни заобиколят.

Погледнах към кърмата и забелязах, че Жълт заек и убиецът са стигнали лабораториите. Японецът хлътна в един тунел и Жълт заек го последва. Хрумна ми една идея.

— Насам — изхриптях и дръпнах Рамоночон след мен. Спуснахме се в опустелия коридор на затвора и се притаихме в една килия.

Чакахме смълчани в продължение на няколко часа, заслушани в шума от търсещите ни из околностите войници. Звуците постепенно утихнаха и ние отново се, подадохме навън. На половината път към кърмата открихме Жълт заек, притаена до една стена.

— Какво стана с японеца? — попитах.

— Измъкна ми се в лабораторията — отвърна тя и в думите й долових самообвинение. Не би приела никакви извинения за постъпката си, дори и липсата на защита от слънцето или алхимичният газ, който вероятно я беше забавил. — Какви са заповедите, командире?

— Връщаме се в скривалището. Анаксамандър вече е предупреден, че животът на Езон е в опасност. Той ще го пази, ако иска да съхрани лоялността на войниците.

Връщането ни обаче не беше лишено от премеждия. Навсякъде имаше подсилени патрули, които издирваха нас или убиеца, та сега трябваше да се крием не само от робите.

— Починете си — нареди ни Жълт заек, когато най-сетне се добрахме до сандъка. — И двамата изглеждате изтощени.

Предложение, което аз приех с благодарност. Пих малко вода, хапнах коричка хляб и се излегнах върху една рогозка.

Около час по-късно бях събуден от гласа на Клеон, който ехтеше навсякъде из пещерата:

— Приготви се за ускорение. Приготви се за ускорение. Приберете се вътре и си поставете ремъците. Подсигурете се и с вода и храна. Повтарям, приготви се за ускорение. Командире, където и да си, правя го по заповед на Анаксамандър.

Анаксамандър заплашваше моя навигатор? Да сме се подсигурили с достатъчно храна и вода? Какво, в името на Атина, ставаше на кораба? Изведнъж подът под краката ми се разтресе и ние полетяхме към задната стена. Ударих болезнено рамото си и трябваше да захапя ръката си, за да не изкрещя.

Отне ни десетина мъчителни минути, докато най-сетне успяхме да заемем подходящи позиции за ускорението, облегнати на стената и заобиколени от меки подложки. След това изчакахме обичайните четири часа и през това време болката в рамото ми намаля до притъпено пулсиране. Но корабът не забавяше. Продължавахме да чакаме, успяхме да похапнем малко хляб и да пийнем вода, ала скоростта си оставаше същата.