Небесни материи - Страница 69

— Да не искаш да кажеш, че Будисткият бунт продължава и сега, тайно?

— Никога не е имало Будистки бунт — отвърна той. — Само пасивна съпротива срещу войната в опит хората да разберат, че трябва да се откажат завинаги от оръжията.

— Но повечето го сметнаха за бунт — възразих, стараейки се да говоря неутрално.

— Наречи го както желаеш — бунт или проповядване, но в края на краищата то се провали. Моите учители по чан заявиха, че е станало така, защото другите будистки секти отказали да се приобщят към дао.

— Какво общо има дао с всичко това? Според поднебесните текстове, които съм чел, това е само път или движение в естествена посока. Как може едно естествено движение да е свързано с провала на вашия бунт?

— Научната дефиниция е твърде ограничена — рече той. — Дао наистина означава „път“, естествен процес за всички неща. Моята секта съчетава философията на даоизма с тази на будизма.

— Искаш да кажеш, че разбираш значението на дао?

— Съвсем малко, не като даоистките учени, защото моите учители бяха философи. Те разбират от механизма на чи-копията толкова, колкото Платон — от конструкцията на „Сълзата на Чандра“.

— Философи?

— Да — отвърна Рамоночон. — Даоистката философия не е изчезнала като платонската. Когато първият император от династията Хан събрал практикуващите даоисти, за да му направят оръжия, повечето от тях избягали и се скрили в планините на Тибет. След „бунта“ те се срещнали с будисти, които също се криели горе, и така се родило учението чан.

— Това е значи престъплението, което криеш — заяви Жълт заек, която току-що се бе събудила. Тя впи очи в мен и аз почувствах гнева на спартанския дух чак в сърцето си. — Аякс — рече тя с глас, студен като мрамор през зимата, — как можеш да защитаваш един будист, един богохулник?

— Защото ми е приятел — отвърнах спокойно и нещо в погледа ми я накара да трепне и да сведе глава.

— Ние не сме богохулници — възрази Рамоночон.

— Отричате божествения характер на войната — посочи тя.

— Не — поклати глава той. — Отричаме справедливостта на войната и твърдението, че душата се възвеличава по време на битка.

— Това е светотатство — тя положи ръка върху дръжката на затъкнатия в колана й нож.

— Стига! — намесих се аз. — Жълт заек, провиненията на Рамоночон са между него и боговете и той ще отговаря за тях пред по-страховит трибунал от този, който сме в състояние да му Осигурим. По-важни сега са престъпленията на Анаксамандър и Михрадарий.

Жълт заек помълча няколко секунди, сетне попита:

— Какви ще бъдат заповедите, командире?

Въпросът й ме свари неподготвен. През последните няколко дена бях така погълнат от идеята за бягството, че въобще не се бях замислял какво ще правя, след като се освободим. Анаксамандър и Михрадарий трябва да бъдат спрени, разбира се, но…

— Най-важното сега е да осигурим безопасността на Езон — рекох.

— Защо? — попита Рамоночон.

— Сега, след като сме на свобода, всяко действие на шпионите ще бъде приписвано на нас. Убийството на Езон ще засили властта на Анаксамандър над кораба, а това е и желанието на Михрадарий.

— В такъв случай да тръгваме незабавно — заяви Жълт заек и подаде мечове и вакуумети на Рамоночон и на мен. Аз ги взех, но индиецът отказа.

— Не мога да нараня когото и да било — отсече той.

Жълт заек го погледна с презрение, обърна му гръб и повдигна безшумно капака на сандъка. Излязохме от нашето скривалище и се отправихме предпазливо към кърмата, като се прокрадвахме от един сандък към следващия, за да не ни видят робите. Жълт заек ни водеше и ни показваше как да се движим безшумно през лабиринта от контейнери, сандъци и кутии. Не след дълго, без да ни забележат, стигнахме входа на болницата.

Жълт заек се промъкна напред, за да провери дали има постове. Върна се след по-малко от минута.

— Някой е убил войниците — рече тя. — Последвайте ме, но бъдете нащрек.

Изтичахме нагоре по рампата покрай четири облечени с ризници трупа, чиито сърца бяха пронизани от метателни звезди.

В приемното на болницата се натъкнахме на двама лекари и седем роби санитари. Всичките се бяха проснали на пода и дишаха неравномерно. Из въздуха се носеше тежката миризма на жасмин и пчелен мед — примамливо-сладникава като цъфнала полянка в летен ден, тя вероятно издаваше присъствието на някакъв непознат алхимичен газ. Изтичах при рафта с превръзки на отсрещната стена, дръпнах три бинта, овързах единия около устата си и подадох другите два на Жълт заек и Рамоночон.

— Само не дишайте дълбоко — предупредих ги аз.

Жълт заек усука импровизирана превръзка около устата си и хукна по късия, извит коридор, който водеше към лекарските кабинети. Ние с Рамоночон я последвахме, сдържайки, доколкото е по силите ни, дъха си. В голямото болнично помещение по леглата се въргаляха в безпомощно състояние лекари, пазачи и пациенти. Някои от пострадалите бяха паднали на пода, сякаш се бяха опитвали да станат, когато неизвестният газ ги бе поразил.

Жълт заек не спря да огледа тази сцена, а се насочи право към стаята на Езон. Рамоночон се опита да помогне на падналите, но аз го задърпах към малката операционна.

Езон лежеше разсъблечен на мраморната операционна платформа в средата на помещението. Очите му бяха затворени и ръцете му висяха отстрани, сякаш е мъртъв, но гърдите му се повдигаха и спускаха равномерно като на спящ човек. Само дето Езон никога досега не бе заспивал, когато наоколо се води битка.

Вляво от платформата стоеше Еврип, с марлена маска на носа и устата. Той стискаше в ръце дълги инжекционни пера, от които се стичаше бледозеленикава течност. Възрастният римлянин използваше огромните пера, за да отбива атаките на млад японец, облечен със сиво копринено джи и въоръжен с дълъг, извит стоманен меч и чи-копие. При други обстоятелства бих сметнал битката за неравностойна по отношение на Еврип, но духът на неговия град и самият герой на войната Ромул, който се извисяваше над него, насочваха старческите му ръце така, че да удържа атаките на неприятеля.