Небесни материи - Страница 68

Жълт заек ни посочи дупките в стената.

— Уловете долната панта и я дърпайте, докато аз се заема с горната.

С Рамоночон успяхме да приложим почти толкова сила, колкото Жълт заек сама. Тримата дръпнахме едновременно и тежката желязна врата се прекатури върху основата си, след което се стовари на пода със звук на масивна камбана. Двамината пазачи пред вратата бяха толкова изненадани, че дори не успяха да реагират, когато Жълт заек се метна върху тях и ги повали в несвяст.

Моята вярна телохранителка чевръсто ги освободи от техните вакуумети, мечове, ножове и ключовете за всички врати в затвора. След това ги завърза, запуши им устите с превръзките на ризниците и ги заключи в една празна килия.

— Останете тук — нареди ни тя и се отдалечи безшумно по коридора. Само след минута се върна и ни махна да я последваме към повърхността.

Беше късна вечер и летните съзвездия ни гледаха откъм далечната Сфера на неподвижните звезди. Точно над нас пурпурният овал на Зевс закриваше сърцето на Скорпион, докато Арес и Хронос се гледаха в обятията на Кентавър. „Сълзата на Чандра“ сияеше насред мрака, но за първи път не се радвах на ярката светлина, защото тя ме издаваше пред враговете.

— Нуждаем се от база за операцията — казах на Жълт заек, която се беше навела над тримата обезвредени часовои при външната врата и ги разоръжаваше методично. — Къде предлагаш да се скрием?

— В складовата пещера.

Но поне петдесетина метра открита площ се простираха между нас и най-близкия тунел към пещерата, а четирима войници охраняваха входа. Засега бяхме скрити от погледите им зад издатината на скалата, но щяха да ни забележат веднага щом се появим.

Жълт заек вдигна един от вакууметите, които бе взела от обезвредените войници, и се прицели — можех само да се моля да не стреля по войниците, които изпълняваха дълга си. Излишно беше да се безпокоя. Тя вдигна мерника към върха на хълма и изстреля пълен залп тетраедри, които рикошираха в мраморната колонада. Звукът от изстрела отекна надалеч в чистия въздух и бе последван от пронизителния, агонизиращ вик на Жълт заек, който разбуди тишината на кораба.

Двама от часовоите се затичаха към мястото, където бяха попаднали изстрелите. Другите двама останаха по местата си, извадиха вакууметите и се заозъртаха. Никой от тях не поглеждаше към входа, който трябваше да пазят.

Жълт заек стреля отново. Този път се прицели над главите на двамата часовои при вратата, така че тетраедрите да попаднат вътре в пещерата. Тропотът на металните частици върху скалната стена се усили многократно от подземните галерии, сякаш не един, а хиляди вакуумети бяха гръмнали едновременно. Двамата часовои се извърнаха едновременно и хукнаха навътре в пещерата. Затичахме се през откритото и вече неохранявано пространство и след броени секунди стигнахме тунела. Жълт заек ни накара да се притаим в една от страничните ниши, където обикновено прибираха носаческите принадлежности. В нашата ниша имаше прикована с верига за пода левитираща количка. Според инструкциите на моята телохранителка ние се притаихме зад платформата.

Близо два часа часовоите сновяха напред-назад, търсейки саботьор в подземните складове. Всеки път, когато патрулът минаваше покрай нас, ние меняхме позицията си — първо се скрихме зад огнеупорния сандък, после зад един валяк и накрая — в празен резервоар за вода. Най-сетне изтощените мъже се върнаха по местата си и ние се промъкнахме в тунела покрай незаинтересуваните роби и се скрихме в голям сандък, с който бяха докарани скалорежещи инструменти.

— Сега накъде? — попитах Жълт заек.

— Оставаме тук — заяви тя. — Това е сравнително най-безопасното място.

Огледах пустата дървена клетка.

— Ще ни трябват омекотители за ускорението.

Жълт заек се стрелна навън и след няколко минути се появи с няколко вързопа вълнени платове, които разстла на пода.

Двамата с Рамоночон чакахме мълчаливо, докато тя излизаше отново и отново — първо за храна и вода, после за амуниции и накрая за източник на светлина.

Последният й набег из складовете ни осигури няколко делви с вино, лекарства и превързочни материали. След като подреди всичко това на пода, с мое разрешение тя легна и незабавно заспа.

Рамоночон се облегна на една бала.

— Не мисля, че учителите ми биха одобрили това, което правя.

— Какво искаш да кажеш? — попитах, докато отварях пакетче със смокини, донесени от Жълт заек.

— Поведението ми не съответства на будистката представа за откъсване от света.

— Не е зле да ми обясниш — рекох и му подадох пакетчето. Той си взе една смокиня и я задъвка. В първия миг лицето му се озари от удоволствие, но той бързо се сепна и си наложи мрачен и незаинтригуван вид.

— Ако не мога да устоя на желанието да похапна вкусен плод — рече с напевен глас, — как бих могъл да се справя с по-големи изкушения?

Подадох му мях с вода и той отпи. След това, без да настоявам повече, заговори за будизма — как се е появил в Индия три века преди Александър да завладее страната, как постепенно се е разпространил в Тибет и Поднебесното царство, както и сред околните по-малки държавици. Как това популярно религиозно течение започнало да проповядва пацифизъм из източната част на Делоската симахия и западните земи на Поднебесното царство и било преследвано и от двете велики империи.

— Тази част ми е позната — рекох. — Както Симахията, така и Царството обявиха будизма за незаконна религия и екзекутираха всички заловени последователи.

— Но будизмът не умря — възрази Рамоночон. — Бяха изгорени манастири, преследвани и убити учители и носенето на шафранови раса беше забранено и в двете империи. Будизмът обаче не се нуждае от показност и ритуали. Той се превърна в тайна религия и продължи да привлича нови последователи, повярвали в безсмислието на войната.