Небесни материи - Страница 76

Жълт заек ме побутна лекичко по рамото.

— Командире, сега какво ще правим? — попита тя.

— Първо, да огледаме пораженията — рекох, приел внимателния й намек, че трябва да действаме. — И да съберем оцелелите.

— Освен това ни трябва храна и вода.

— Точно така. Ще претърсим складовете. После ще видим какво е положението в лабораториите.

Спуснахме се през тунела към онази половина от складовата пещера, която беше останала от нашата страна. Аленото сияние на бога на войната озаряваше зейналата предна част на пещерата, покрита с трупове на роби и разхвърляни сандъци.

Немалка част от сандъците в кърмовата част все още бяха здраво закрепени. Вероятно те съдържаха достатъчно изсушено месо и зеленчуци, за да оцелеем поне още известно време. Но един поглед към дъното на изсъхналия резервоар ми подсказа, че водата ще бъде най-голямата ни нужда.

Откъм близката пещера долетя стенание.

— Това не беше ли вик? — попитах.

Жълт заек също наостри слух.

— Насам — рече тя.

Тръгнахме в посоката, от която дойде викът, и до стената, зад няколко сандъка, открихме Кловикс, който ридаеше на собствения си език. В краката му лежеше трупът на млада данайска робиня. Един от ремъците се беше впил в шията й и я бе задушил по време на налудничавия ни полет.

— Кловикс! — извиках аз, но той не ме чу. Лустрото на цивилизацията, култивирано в него по време на дългата му служба в Симахията, бе изчезнало в миг и той не спираше да реди имената на всички свои роби и да насърчава техните духове да открият началника на охраната и да отмъстят за смъртта си. Гневът на Кловикс ми отвори очите. Той, когото винаги бях смятал за покварен и безразличен, за роб със сърце, лишено от добродетели, беше гледал на себе си като на командир на нашите роби и сега се смяташе отговорен за тяхната смърт. Гневът му стана мой гняв, справедливото възмущение на предадения водач.

Осъзнал всичко това, което ни свързваше, аз най-сетне намерих подходящите думи, за да го изтръгна от прегръдките на Мания:

— Кловикс, Анаксамандър е мъртъв! — произнесох, макар да не бях виждал трупа му.

Чул тези думи, той ме погледна и сините му очи се наляха с кръв.

— Къде е трупът му? Искам да видя как враните кълват очите му. Искам да пия медовина от черепа му.

— Навярно е паднал от кораба.

— Ще тръгна след него и ще го открия дори в страната на мъртвите. Ще преследвам духа му, ще…

Той отново избухна в плач, вероятно под влияние на разредения въздух, та се наложи да почакаме, докато се успокои. Най-сетне престана да хленчи и ме погледна, този път с признание в зачервените си очи.

— Командире? Ти си жив?

— Да, Кловикс.

— Командире… — той ме улови за края на тогата, сякаш за да се увери, че не съм призрак. — Моите хора загинаха.

— Както и моите, Кловикс — рекох и му помогнах да се изправи. — Но ние сме живи.

— Всички ли измряха?

— Не всички. Рамоночон е в болницата. И Езон също.

— Значи двамата с командир Езон оцеляхте — повтори той бавно и с видимо облекчение. Учудих се, че един роб, който никога не беше проявявал привързаност към нас, се радва за оцеляването ни. Но после Атина ме докосна и аз разбрах. Кловикс винаги се беше уповавал на нас, бил е покварен само защото е смятал, че така му е по-удобно. Не биваше да му позволявам да се връща към предишното състояние на духа.

— Кловикс — рекох. — Нуждаем се от теб и познанията ти за кораба, ако искаме всички да се спасим.

Той ме погледна втрещено. В първия миг изглежда не разбра за какво говоря, сетне сферите проясниха ума му. Видях в очите му отново да се заражда познатият жив блясък, знак, че съзнанието му се изпълва с целенасоченост.

— Какво искате от мен, командире? — попита той, но не като най-корумпирания роб в Делоската симахия, а с глас на войник, жадуващ да изпълни дълга си.

— Да се погрижиш за Рамоночон и да намериш вода.

— Вода?

— Резервоарът пострада при катастрофата. В болницата намерихме само една амфора с прясна вода, а ни трябва много повече.

— Да, господарю. — Той склони глава, изправи се и се отдалечи към една странична галерия.

Двамата с Жълт заек напуснахме склада и отидохме да огледаме лабораториите. Помещението на Рамоночон бе напълно разрушено. Пътят ни беше запречен от преобърнати маси, шкафът с материали бе рухнал на пода, наоколо се търкаляха метални и дървени отломки. Голямо мастилено петно бе засъхнало под формата на спирала на същото място, където преди се беше разбил моделът на Рамоночон.

Излязохме на повърхността и се отправихме към лабораторията на Михрадарий. Някъде по средата на пътя Жълт заек замря и ми даде знак да пазя тишина. Откъм лабораторията се чуваха гласове — трима мъже разговаряха на кантонския диалект на Поднебесното царство.

— Той се провали — рече първият с глас, който не познавах.

— Не съм — отвърна вторият и аз се досетих, че това е Михрадарий. Жълт заек стисна устни в свирепа усмивка. Видях смъртта на персиеца в очите й и кимнах, давайки разрешение да осъществи това желание.

Михрадарий продължаваше да говори, без да предполага колко е близо до портите на Хадес.

— Свършено е със „Слънчев крадец“. Хангксу е спасен.

— Може би — рече третият глас, който говореше с диалект на образован човек. — Но ние сме обречени на гладна смърт тук. Не бих казал, че това е кончината, която съм си представял.

— На стълбите има един… не, двама души — обяви мъжът със странния акцент. — Слизайте долу! — извика ни той на гръцки.

Погледнах към Жълт заек и посочих стълбите. Тя кимна и се спусна пред мен в недрата на уранологичната лаборатория, която бе пострадала далеч по-малко от останалите части на моя кораб. Нямаше и една пукнатина по стените, с техните красиви фризове, нито една от здраво закрепените маси не бе преобърната и тримата мъже вътре изглеждаха невредими. На фона на безупречните им дрехи ние с Жълт заек имахме парцаливия вид на просяци. Командирската ми тога бе скъсана, подгизнала от пот и покрита с прахоляк. Бронята на Жълт заек беше смачкана и огъната, ръкавите на туниката й — разпрани, а спартанската плочка, която носеше на шията, се поклащаше на края на усуканата кожена връв.