Небесни материи - Страница 75

Жълт заек ми каза нещо, но аз не я чух. Пренебрегвайки болката в краката си, аз изтичах нагоре по хълма, за да погледна към кърмата и десния борд.

Първото, което зърнах, бе вагонетката, която продължаваше да стои, заклинена на релсите, оцеляла по невъобразим начин след яростната борба между Слънцето и Луната. Слънчевата мрежа бе разпъната върху кърмата и далечният й край се губеше зад ръба.

Погледнах надясно и само на няколкостотин мили под нас видях синкава сфера с размерите на Земята. Над нея слънчевият фрагмент висеше безпомощно насред пространството, треперейки леко като уловена в мрежа риба. Зад него се виждаше слънчевата мрежа, която изглеждаше така, сякаш се е оплела около някаква невидима топка, която теглеше „Сълзата на Чандра“ и откраднатия къс от слънцето в неизвестна посока.

В първия миг тази странна гледка напълно парализира мислите ми. Но после дълбоко залегналите в паметта ми теоретични познания се съчетаха с фактите пред очите ми. Вече знаех къде сме и радостта от това беше по-голяма от всичко, което бях изпитвал досега в живота си.

— Арес! — провикнах се с цяло гърло, с глас, изпълнен с екстаз. После изтичах при Жълт заек и повторих задъхано: — Арес!

Жълт заек, която тъкмо оглеждаше раните на Рамоночон, вдигна глава.

— Какво има?

— Тази планета е Арес — рекох. — Мрежата се е усукала около един от епициклите на бога на войната.

Тя се изправи и ме погледна втренчено, но екстазът, който ме изпълваше, ми помогна да не трепна под орловия й поглед. Заеквайки, взех да й говоря за небесна механика и за орбитите на телата около нас.

— От всички планети във вселената — обяснявах — Арес притежава най-сложна орбита, тъй като вътре в огромната кристална сфера се намират половин дузина по-малки, всяка от които е свързана както с планетата, така и с външната сфера. Те се въртят като множество зъбчати колелца и всяка от тях допринася с това за собственото въртеливо движение на планетата.

Умът ми се изпълваше със сложни уравнения, определящи ексцентричната орбита на Арес, и трябваше да мине известно време, преди да осъзная, че ние бяхме първите хора, достигнали тази сфера.

Продължавах да бръщолевя, докато накрая Жълт заек ме зашлеви през лицето.

— Аякс!

В този миг на болезнено проясняване изведнъж осъзнах какво е станало с мен.

— Не дишай дълбоко — рекох й аз. — Този въздух е твърде чист за човешките умове.

— Разбрах — кимна тя и боговете на Спарта се надигнаха зад нея, за да опазят ума й от небесните ветрове. — Трябва да отнесем Рамоночон в болницата. Дано нещо е останало там след тази бясна въртележка.

Надстройката на болницата бе разрушена и отнесена по време на полета и сега тунелът към подземията зееше широко отворен. Тежък мирис на разложена плът ни посрещна, докато се спускахме надолу. Запуших леко нос от страх да не поема твърде дълбоко въздух.

Повечето легла в приемното бяха преобърнати и скупчени при стените, под тях се подаваха окървавени крайници на мъже и жени, чиито души навярно вече чакаха на брега на реката Стикс. Самозародили се от труповете мухи кръжаха с лениво бръмчене из помещението.

— Еврипе! — извиках, но не последва отговор. Можех само да се моля тялото му да не се въргаля сред труповете.

Жълт заек измъкна няколко сравнително чисти възглавници от купчината, подреди ги до стената и положи Рамоночон върху тях. Продължих навътре в тунела, за да потърся превръзки. Смачкани урни и сандъчета се въргаляха по пода. Стените бяха изпъстрени с петна от различни лекарства, образуващи чудновато разноцветно пано. Успях да намеря бинтове, две дузини инжекционни пера, голяма бронзова амфора с вода, няколко шини и подплатена кутия с буркани, съдържащи различни настроения.

Жълт заек постави шина на ръката на Рамоночон и го инжектира със Сангвинично настроение, за да ускори оздравителния процес, и с Добродушно — за да успокои болката. Той се мята още няколко минути, после утихна и заспа естествен сън.

Останахме при него. Междувременно Жълт заек се погрижи за раните ми и едва тогава превърза навехнатия си глезен. Бях изкушен да изчакам, докато Рамоночон се събуди, но имах по-важни задължения като командир на тъжните останки от моя кораб.

— Къде ще отидем първо? — попита Жълт заек.

— Ей там — рекох и посочих кабинета на Еврип. — Трябва да изпеем хвалебствен химн за Езон и да поставим монети на очите му, за да умилостивим хтоничните божества.

Минахме през спуснатите завеси, свели глави като скърбящи на погребение. Но Езон не беше мъртъв. Лежеше здраво привързан върху мраморната маса, точно както предишния път, когато го бяхме видели. Единствените последствия от доскорошните премеждия бяха синините от местата, където ремъците се бяха впивали в плътта му, но спартанската му душа все още обитаваше неговата смъртна обвивка. Пресегнах се и го улових за ръката — нямаше реакция, той все още беше в дълбока кома, в пълно неведение за съдбата на своя кораб. Обърнах се да кажа нещо на Жълт заек и в този миг зърнах късче черна тога да се подава изпод купчината в ъгъла. Изтичах там, вдигнах тежкия дъбов шкаф и отдолу се показа тялото на Еврип. Изглежда беше загинал, когато шкафът се бе прекатурил върху него.

Коленичих и започнах да се моля. Умът ми бе изпълнен със спомени от времето, когато за първи път се срещнах с него. Позволете ми да отдам нужната почит на Еврип от рода на Клавдиите, прочут римски лекар, който защити честта на града си с вярна служба при баща ми и сетне при мен и който никога не изоставяше другарите си.