Небесни материи - Страница 74

— Клеон! — изкрещях аз, но дори гениалният пилот не можеше да спаси своя кораб. Предната половина на „Сълзата на Чандра“ се гмурна към небесното светило, витлата изчезнаха, погълнати от пламъците и миг след това аз видях навигационната кула да избухва от неистовата топлина, отнемайки живота на най-великия пилот, кръстосвал някога небесата. Нека душата му бъде съдена справедливо от мъртвите и питагорейската му чистота да му отреди добър живот в отвъдното.

Само след минута предната половина на „Сълзата на Чандра“ изплува отново от тялото на Хелиос — перфектен триъгълник от лунна скала, на пръв поглед недокоснат от пламъците. Ала всичко земно по повърхността му бе изгорено и нямаше никакъв знак, че доскоро са го обитавали хора.

О, богове, и вие, всезнаещи мойри, кажете ми, трябваше ли толкова много хора да умрат, за да бъде затвърдена волята ви? Не, простете моята жалба. Зная, че нишката на всеки от нас е изплетена предварително и тази на моите хора просто беше прекъсната, щом й дойде времето. Нека само делото им не бъде забравено, а напротив, възпято в много песни.

Когато виковете на нещастниците утихнаха, аз долових бълбукащ звук откъм центъра на оцелялата половина на кораба. В нащърбения преден край на хълма се бе образувал водопад. Водата от резервоара се изливаше право върху Слънцето, опитвайки се безуспешно да загаси този божествен факел. През отвора хвърчаха огромни сандъци, следвани от фермери и животни от самозародната лаборатория, чиито писъци и мучене наново огласиха околностите.

Теглен в лъкатушещ курс от слънчевия фрагмент, задният къс на кораба описваше огромни кръгове. Водопадът се превърна в извита спирала, изпускаща живителните сокове на моя кораб в пустото пространство. Тримата продължавахме да се държим за здраво закрепената пейка. От напрежение ме боляха всички мускули, но Жълт заек ме притискаше здраво.

И тогава, тъкмо когато фрагментът навлезе в поредния остър завой, за да ни дръпне отново, вагонетката се заклини в релсите и огнената топка, неспособна да кръжи около нас и да изпълнява сложните инструкции за движение, които получаваше неизвестно откъде, се понесе в права линия, теглейки ни далеч от Хелиос по-бързо, отколкото някога беше летяла „Сълзата на Чандра“.

Докато корабът пореше откритото пространство като лунна шейна въздух, Жълт заек ни задърпа да излезем под пейката.

— Какво правиш? — извиках й аз, вкопчен в крака.

— Трябва да се доберем до затвора — викна ми тя в отговор. — Там е единственото безопасно място.

Закретахме нагоре по хълма, следвани от накуцващия Рамоночон. Само боговете знаят как намерихме сили да се доберем до входа на тунела, без да пострадаме сериозно. Ръката на Рамоночон бе посиняла и от нея се стичаше кръв. Очите му бяха насълзени, имаше засъхнала кръв и по устните, сякаш си беше прехапал езика.

Водени от Жълт заек, ние се спуснахме надолу по тясното стълбище и спряхме при една килия без врата. Корабът се завъртя отново и аз се ударих, първо в тавана, после и в земята, но успях да запазя самообладание и се привързах с ремъци за стената откъм десния борд. Рамоночон изгуби съзнание, докато Жълт заек го връзваше за задната стена, преди и тя да се завърже за стената откъм левия борд. Лицето й изглеждаше съвършено спокойно, но аз видях, че е прехапала устни, тялото й е покрито с множество рани, а на десния й крак аленееше дълбока резка.

Продължихме сатанинското пътешествие, завързани за стените. Корабът се мяташе като побеснял из космоса, изгубил всякаква воля да следва предначертана посока. Ушите ми звънтяха и аз не спирах да крещя от болка, а ние се въртяхме и въртяхме. Не зная кога съм припаднал, но благодаря на боговете, задето ме дариха с тази благоговейна забрава.

Наклоних се рязко напред върху кожените ремъци и отворих очи. Корабът бе престанал да се движи. В началото се зачудих дали това странно спокойствие не е само кратка пауза между лудите мятания на слънчевия фрагмент и известно време останах притиснат до стената, но не последваха нови движения.

— Мисля, че вече можем да отвържем ремъците — рекох на Жълт заек, която тъкмо бе дошла на себе си и разтърсваше глава.

Тя кимна и се развърза. Моите каиши се бяха оплели по време на полета и се наложи да ги среже. Изправих се и опипах неуверено с крак пода. Имаше лек наклон към кърмата, сякаш това, което ни теглеше, бе променило нормалната посока с няколко градуса.

Рамоночон, увиснал върху ремъците, в безсъзнание от силната болка и изтощение, също се нуждаеше от помощ. Жълт заек вдигна отпуснатото му тяло и го понесе нагоре по стълбите. Видях, че се обляга на левия крак и щади десния, а лицето й е изопнато. Последвах я, но бавно. Виеше ми се свят, стомахът ми се беше свил като след продължителни пости и всички мускули ме боляха. Придвижването се превръщаше в постоянно мъчение.

Стоманената врата при входа се бе изкривила на една страна и беше забита в основата, затова Жълт заек трябваше да пропълзи през горния отвор и да изтегли Рамоночон след себе си.

Най-сетне се озовахме отвън — в мрачен, окъпан в сребристо сияние пейзаж. Всички сгради, колони и статуи около хълма бяха рухнали, а отломките им — изчезнали. Артилерийските батареи на двата борда бяха смазани в неузнаваема метална маса. Но когато погледнах към лабораториите на кърмата, видях, че задната батарея е оцеляла.

Поех дълбока глътка свеж въздух, която мигом прогони замайването и гаденето. Все още усещах болки по израненото си тяло, но те вече не ме безпокояха. Само един въпрос ме вълнуваше в момента — къде се намираме? Трябваше да узная отговора на този въпрос, сега той беше по-важен от всичко останало. Огледах се, търсейки каквито и да било ориентири. Вляво видях бледожълтеникаво сияние, като фенер, окачен на далечен хълм в тъмна нощ. Веднага се досетих, че това е Хелиос и че сме се отдалечили на огромно разстояние от него.