Небесни материи - Страница 73

— Приготви се за ускорение.

— Дедал да те поживи, Клеоне — прошепнах аз.

Миг по-късно Клеон разгъна левитиращите топки на десния и левия борд, корабът се завъртя настрана и сега вместо с кърмата, летеше към острия ръб с кила напред. Откъм дъното на кораба се чу пронизително стържене. Огромни късове лунна скала се къртеха от дъното, докато корабът се плъзна по ръба на неразрушимата кристална сфера и полетя странично към слънцето, бягайки от Сцила, за да бъде уловен от Харибда.

Но Клеон не ни беше спасил от една смъртна опасност, за да ни захвърли в обятията на друга. Той прибра фалангата от витла на десния борд, опитвайки се да завърти кораба към вътрешните сфери. И отново слънчевият фрагмент направи рязък завой, подскочи нагоре към звездите, върна се и пак задърпа кърмата през отвора на кристалната сфера право към слънцето.

Нови златисти топки разцъфнаха на носа, сочейки, че този път Клеон беше изтеглил първичните витла, опитвайки се да се ги противопостави на силата на фрагмента и да насочи кораба към Земята. Теглен в едната посока от огнения къс и в противоположната от двигателите, моят кораб нададе мъчителен вик като осъден на смърт, разпъван от диви коне. „Сълзата на Чандра“ възпяваше собствената си агония, повтаряйки хорово питагоровите лунни акорди, сякаш бе ужасено дете, което откъсват от майка му.

Вълната, която премина от носа до кърмата на „Сълзата на Чандра“, беше толкова могъща, сякаш я бе породил Посейдоновият гняв. Сътресението разклати навигационната кула, събори останките на амфитеатъра, разруши казармите и спалните и прекатури оръдейните платформи на кърмата.

— Дръжте се! — викнах на Жълт заек и Рамоночон, когато вълната достигна края на кораба и пое обратно.

От силното сътресение мраморните колони започнаха да се пукат и разпадат като нагорещено стъкло, потопено внезапно в ледена вода. Облак ситен мраморен прашец обгърна всичко наоколо. Вибрациите най-сетне достигнаха крачетата на пейките и през тях се предадоха на тялото ми. Ръцете ми се разтресоха, пръстите ми се разтвориха и аз се запремятах надолу по хълма, опитвайки се неуспешно да се задържа върху гладката повърхност на площадката.

Но нечия силна ръка ме улови за китката и ме дръпна обратно между краката на същата пейка.

— Държа те — чух гласа на Жълт заек. Изтрих прахта от очилата си и примигнах от ярката светлина. Мярнах някакво движение с крайчеца на окото и извиках „Бягай!“ на Рамоночон.

Той изпълзя изпод укритието си точно когато статуята на Аристотел се отдели от пиедестала и се стовари върху мраморната пейка. Масивната фигура на легендарния учен се разтроши на десетки парчета, а главата се разби на прах. Миниатюрният модел на вселената, който така гордо беше държал в ръката си, отлетя някъде настрани. Но лявото му рамо и части от десния крак удариха Рамоночон отзад. Моят нещастен приятел падна с болезнен вик, притиснат от крака.

— Остани тук! — викна ми Жълт заек и се измъкна изпод пейката.

— Не! — отвърнах и я последвах на площадката. Жълт заек хукна напред, без да губи и за миг равновесие въпреки безспирното клатушкане на кораба. Съзнавайки, че никога не бих могъл да се равнявам с неистовата й сила, аз запълзях през тясното пространство, което ме делеше от виещия от непоносими болки Рамоночон.

Жълт заек коленичи до него и пъхна ръце под огромния крак на Аристотел.

— Дръж го — нареди ми тя веднага щом се доближих. — Аз ще повдигна статуята.

Рамоночон дишаше на пресекулки. Притиснатата му ръка бе изкривена по неестествен начин. Улових го през кръста и се приготвих да го издърпам. Жълт заек напъна мишци, повдигна отломъка от статуята и го тласна надолу по хълма.

Задърпах Рамоночон настрана и той отново извика, а гласът му се смеси с пронизителния писък на кораба. Сякаш в отговор на вика на своя създател „Сълзата на Чандра“ издаде дълбок и тъжен страдалчески стон, завъртя се отново и насочи предния си край към слънцето. Тримата се претърколихме едновременно. Жълт заек улови крака на пейката и дръпна мен и Рамоночон отдолу.

Златиста черта обрамчваше носа на кораба и аз осъзнах, че Клеон е насочил витлата надолу, опитвайки се да върне кораба назад. Като обърнат наопаки полет на орел, ние се извисихме нагоре, набирайки височина над слънцето. Изглежда съдбата на Икар щеше да ни се размине.

Но тази последна маневра дойде в повече на нещастния ми кораб. Писъкът на „Сълзата на Чандра“ прерасна в агонизиращ вой. Точно пред хълма се образува огромна пукнатина. През разширяващата се цепка аз съзрях складовата пещера. Видях Кловикс да тича из тунелите, насочвайки изплашените роби към укритията. За един кратък миг погледите ни се срещнаха и аз почувствах как духът му се пресяга към мен, молейки ме за нещо. След това Пукнатината се разшири и Кловикс хлътна в пещерата, дирейки спасение от хвърчащите отломки.

Корабът започна да се отдалечава от слънцето, докато витлата напъваха мишци, за да преодолеят силата на слънчевия фрагмент. И колкото повече набирахме височина, толкова повече се разширяваше и задълбочаваше пукнатината. Клеон завъртя носа надясно, опитвайки се да изравни полета, и в този ужасяващ миг „Сълзата на Чандра“, моят кораб, моят дом, се разчупи на две и запя кратка погребална песен, чист и ясен прощален тон, по-красив от всеки звук, който простосмъртният свирец би изтръгнал от струните на лира, и толкова печален, че сред всички музиканти само Орфей и Аполон биха могли да го изпълнят.

Задният край, за който ние тримата се бяхме вкопчили, подскочи нагоре, теглен от слънчевия фрагмент, докато предният, с навигационната кула, се отдалечи от нас, летейки в стремителна спирала. Половината витла се откъснаха, лишавайки жалкия триъгълен отломък лунна скала от възможност да направлява полета си. Той продължи да се носи надолу, право към слънцето.