Небесни материи - Страница 95

— Не на Фортуна в смисъла, който ти влагаш — отвърна Фан. — А на идеята, че светът се променя и може да се появят нови неща. Това е последна, отчаяна надежда — но все пак е някаква надежда. — Фан плъзна поглед по присъстващите. — И ако нищо не излезе от тази надежда — продължи той, — може би няма да е толкова лошо, ако ни управлявате вие.

— Чакай, за какво говориш? — спрях го аз.

— За войната — отвърна Фан. — За това, че вие, елините, я печелите. Небесният син изгуби своя мандат. Може би е дошло времето на трона да се възкачи чужденец.

— Какво те кара да мислиш, че ние печелим? — попитах.

Фан кимна към купата с вино. Подадох му я и той отпи жадно.

— Всички го знаят. Вие завладяхте поречието на Мисисип в Атлантея и започнахте да навлизате в Западните територии. Отново нахлухте в Цин. Нашите хвърчила не могат да се мерят с небесните ви кораби, нито кавалерията ни с вашата артилерия. Вече никой не се съмнява, че Хангксу ще падне.

— Но…

— Аякс… — спря ме Езон, припомняйки ми, че съм се заклел да пазя тайна. Ала Атина бе изпълнила сърцето ми с желанието да разбера всичко.

— Езоне, остави ме да говоря — рекох и се обърнах към Фан. — Нищо не разбирам. Архонтите ни казаха, че вие сте тези, които печелят войната. Обясниха ни, че сте осъществили голям напредък в миниатюризацията.

— Дребни трикове — отвърна пренебрежително Фан. — Раздадоха на войниците оръжия, причиняващи рани, които вашите лекари не могат да лекуват, но нищо повече. Не е достатъчно.

— Но наши губернатори и генерали са били убити — продължих аз. — Милтиад ни каза, че „Прометей“ е единствената надежда да нанесем сериозен удар на поднебесното управление.

Замълчах. Фан сръбна отново от виното и затвори очи.

— Убийствата са оръжие на отчаяни хора, изоставени от боговете — рече той, — но не и инструмент за печелене на война.

Клио се пробуди в сърцето ми.

— Трябва да проуча някои неща — рекох. — Ще продължим този разговор по-късно.

Двамата с Жълт заек се върнахме в моята пещера и всеки от нас се отдаде на мълчалив разговор с боговете — аз с Клио, Жълт заек с Хера.

Разрових се сред разхвърляните навсякъде вещи и отломки и под едно старо наметало намерих свитъка, който Рамоночон ми бе дал много отдавна в сянката на Музите на Акропола — същият, който не бях успял да прегледам заради присъствието на Жълт заек. „Записки на историка“ от Съма Циен.

— Жълт заек — повиках я аз, — надявам се не ми се сърдиш, задето скрих тази книга от теб.

— Какво е това?

— Историята на Поднебесното царство. Рамоночон я донесе от последната си почивка. Предполагам, че я е взел от неговите будистки приятели.

— Не мога да ти се сърдя — рече тя. — В началото не ме познаваше, а и дългът ти беше на страната на твоя приятел. В постъпката ти няма нищо обидно.

— Благодаря ти — рекох.

Извадих свитъка от оризова хартия от черния лакиран калъф и се зачетох в описанието на започналата преди осем века война между Александър и Поднебесното царство и промените, които тя бе предизвикала в империята. Доста странен документ, съвсем различен от хрониките, написани във времето преди Академията да осъди на изгнание Клио — главите бяха назовани с имената на различни хора, участвали във войната и във възкачването на трона на първия император от династията Хан. Всяка от тях разказваше живота на отделната личност и завършваше с кратко есе на Съма, посветено на значението на този човек за поднебесната кауза. Нямаше и следа от благоговение или страхопочитание, нито дори възторг пред тези изтъкнати личности. Беше по-скоро като списък на постижения, а не възпоменание за многоуважавани герои.

След известно време откъснах поглед от текста, споходен от все още неясна мисъл. Жълт заек седеше опряна на стената и подръпваше от лулата.

— Струва ми се започвам да разбирам защо и двете страни, участващи във войната, смятат, че я губят — рекох й аз.

Тя изгаси с пръст пламтящите листа и ме погледна със златистите си очи.

— Продължавай.

— Кой според спартанските учители е най-важният фактор за успешното развитие на войната?

— Генералите, чиито души са изпълнени с бойния дух и се радват на благоразположението на божествата.

— Тоест, ако нашата страна няма такива генерали, ще изгубим войната.

— Разбира се.

— Поднебесните имат различни възгледи. Вместо да вдъхновяват своите генерали за победа, избират за такива тези, които са печелили битки като капитани. За тях това е доказателство за качествата на бъдещите пълководци.

— Не разбирам — рече тя. — Капитан с успешна военна кариера може да стане генерал само ако показва необходимия дух, иначе ще си остане капитан.

— Но за поднебесните войната е път, а не дух. Бойният дух може да помогне или да попречи в битка и макар повечето богове да се интересуват от хода на войната, те не даряват победа, нито наказват с поражение, защото това е работа на генералите.

Жълт заек затвори очи и мантията на войната се спусна на раменете й. Боговете на сраженията се скупчиха над нея, докато обмисляше думите ми.

— Може да стане и така — рече накрая. — Без да обиждам боговете, но от всеки човек може да излезе добър генерал дори когато не притежава душа на истински войник. Само че няма да е надарен със спартанското постоянство и след време ще се откаже от военното поприще и друг генерал ще заеме мястото му.

— Същото е в сила и при техните правила — продължих. — Ние избираме за водачи тези, които проявяват качества на бъдещи герой, те избират такива, които показват хармония с небесния път, който естествено подлежи на промяна.