Небесни материи - Страница 97

След като приключихме с изчисленията, аз посетих поотделно всеки член на малкия ни екипаж и разговарях с него насаме. Всички знаехме, че полетът през сферата на Хелиос ще е най-трудното изпитание за нашия кораб. Ако „Порицанието на Феникса“ оцелееше в този етап от пътуването, пристигането ни на Земята щеше да е почти предрешено.

Първо разговарях с Кловикс, похвалих го за службата му по време на бедствието и той ми се поклони в знак на благодарност.

Войниците поздравих за достойното поведение и ги уверих, че ще бъдат възнаградени с почестите на армията и Симахията.

С Рамоночон помълчахме заедно и с това срещата ни приключи.

С Езон шепнешком си припомнихме участието ни в орфическите загадки, стиснахме си ръцете и се разделихме.

Това, което се случи между мен и Жълт заек, ще остане зад заключените устни на Афродита.

След това двамата с Фан си сложихме защитни очила и охлаждащи наметала и се завързахме с ремъци на пилотските места. Корабът се понесе в чи-потока между Арес и Хелиос, Фан включи чи-усилвателите, а аз дръпнах поводите, обръщайки „Порицанието на Феникса“ надолу, към пламъците на слънцето.

През предното прозорче на моята кабина виждах как светилото нараства и нараства, докато накрая изпълни небосвода с огненочервени езици и пробуди отново думите, които някога бе произнесло в сърцето ми.

Не служа ли на каузата на Доброто? Можех само да се моля. Не бях ли прекосил бездната?

„Още не!“ — отвърна с гневен тон слънчевият бог, докато „Порицанието на Феникса“ преминаваше през кристалната му сфера и се гмурваше надолу към небесния огън.

„Господарю на деня — помолих се аз, — пусни ме, трябва да управлявам кораба“. И Хелиос освободи ума ми, за да мога да се върна към изчисленията и пилотирането. Чи-теченията извираха от повърхността на слънцето, невидими спирали, тласкащи селеновия корпус на моя кораб настрани от огнената топка, но имаше и едно противоположно течение, което теглеше слънчевия фрагмент обратно към тялото, от което беше откраднат.

Моята задача се състоеше в това да държа огнената топка вън от потока, а през това време Фан маневрираше между основните течения. Чи-усилвателите бръмчаха с равномерен шум, докато ние се стрелкахме от едно течение към друго, теглени наляво и надясно от вълните, но с уверена ръка Фан продължаваше да следва курс надолу, винаги право надолу. Когато се доближихме на пет мили от Хелиос, аз изтеглих две от жиците — горната и тази на десния борд, насочвайки фрагмента встрани от Слънцето, нагоре и наляво. Слънцето изчезна под нас и небето от червено стана златисто.

Веднага щом освободих краищата на поводите, фрагментът се гмурна отново надолу. Надявах се, че ще следва курс встрани от Слънцето, ала той описа по-голяма дъга, отколкото бях предполагал. Вътрешното течение бе уловило огнената топка и се опитваше да я изтегли под дъното на кораба и назад към Слънцето. Дръпнах централния повод, опъвайки жицата от селеново вещество с цялата си сила, за да прибера фрагмента, да го задържа поне за няколко секунди. Вложих в това всичката си енергия и воля, докато мислено отброявах ударите на сърцето — пет, десет, двайсет — а ние се носехме над лампата, озаряваща със сиянието си Вселената. Светлината, която ни обливаше, беше толкова силна, че корпусът стана непроницаемо черен. Огнени езици танцуваха под нас и малко след това ние прекосихме екватора на Слънцето, а светлината му остана зад нас. Сянката на хълма легна върху носа на „Феникса“, дълга и черна диря, сякаш Слънцето залязваше точно зад нас. Бяхме подминали Хелиос, бяхме прекосили сферата на слънчевия бог и се отдалечавахме от ветровете му и чи-теченията, бушуващи като страховити морски бури около топката от небесен пламък.

Пуснах жицата и слънчевият фрагмент отново задърпа кораба след себе си. Бученето на чи-усилвателите утихна и ние излязохме на орбита само на няколко десетки мили над кристалната сфера, която удържаше Слънцето.

„Благодаря ти, господарю на деня — промълвих аз. — Благодаря ти, о, Хелиос, задето пожали екипажа ми“.

„Още не!“ — изригна все тъй гневен глас в ума ми. „Още не!“

Но въпреки божественото предупреждение сърцето ми бе изпълнено с облекчение. Бяхме преминали през огъня и навлизахме сред обитаемите сфери. Излязох от кабината, за да споделя радостта на екипажа. Когато се озовах на повърхността, забелязах сребристо петно в небето вдясно от носа. То продължаваше да нараства бързо и скоро се преобрази в сияещ триъгълник. Едва сега се досетих какво виждам — предния край на „Сълзата на Чандра“, кръжащ лениво на малко по-висока от нашата орбита.

„Кораб на призраците — помислих си аз. — Дано екипажът ти почива в мир“.

Сякаш в отговор на това от задната част на разрушения кораб се отделиха четири сребристи точки. Лунни шейни, но кой ги управляваше?

Който и да беше, не биваше да му позволявам да открие Фан, преди да му обясня какво се е случило с кораба ни. Стига да мога да обясня.

Обърнах се и се затичах към кабината на втория пилот. На стотина крачки от нея подуших разреден въздух и чух зад гърба си характерния шум от приземяването на лунна шейна.

— Аякс, спри! — отекна нечий добре познат глас.

Спрях и се обърнах, все още неспособен да повярвам на чутото. И там, облечен с обгорена ризница и парцаливо изолиращо наметало, с кожа, покрита от мехури и по-тъмна от тази на етиопец, стоеше Анаксамандър, насочил вакуумет към гърдите ми.

В този момент проклех боговете на съдбата и се възмутих, задето небесата бяха допуснали негодника да оцелее. Заради това богохулство смирено моля за прошка.