Небесни материи - Страница 25

По време на кратката разходка до моя кабинет тя държеше готовия за стрелба вакуумет в лявата ръка и оголен меч в дясната. Не позволяваше на никого да ни доближава освен на Езон или на войниците, на които тя имаше доверие. Горе на хълма ме оставяше в компанията на Езон, но продължаваше да кръжи из канцелариите като душещ плячка ягуар.

Едва след като се увереше, че няма опасност, тя ме пускаше в кабинета ми. Отвеждаше ме до бюрото, после заемаше позиция до вратата, неподвижна като статуя. Оставаше така, докато някой не се приближи до вратата. Тогава отстъпваше само крачка назад и отново полагаше ръце на оръжията.

Винаги чуваше посетителите далеч преди мен. Колкото и да беше шумно на кораба, с бръмченето на витлата, свистенето на вятъра, камбаноподобното звънтене от префасонирането, тя чуваше идващите още щом излязат на хълма. Можеше да ги разпознава дори по звука на стъпките. Ако познаваше човека, обикновено ми съобщаваше, че идва. Не го ли познаваше, караше ме да стана от бюрото и да застана зад нея, след това приклякваше зад вратата, готова да се хвърли напред в случай на необходимост.

Но макар да се чувствах спокоен в компанията й и да изпитвах безмерна благодарност за нейните грижи, мълчанието, което тегнеше между нас, ме дразнеше. Непрестанно търсех теми, за да я заговоря, думи, с които да запълня празнината помежду ни. Но винаги съм изпитвал затруднение да общувам със спартанците. Двамата с Езон станахме приятели едва след като открих, че макар от раждането си да е откърмен с битки, стратегии и маршируващи армии, все пак в едно кътче на сърцето му се бе съхранил романтичният стремеж за пътешествия към външните планети. Всичко, което му разказвах за небесата, му действаше като вино, той таеше неподправено възхищение към чудесата на сферите, притъпено при мен от дългите години досадни занимания по уранология.

Но капитан Жълт заек не притежаваше подобна романтичност. Тя изучи кораба до най-малки подробности, запамети имената на всички членове на екипажа и дори разпита Кловикс, старейшината на нашите роби, за неговите подопечни и така нататък, докато накрая познаваше „Сълзата на Чандра“ толкова добре, колкото ние с Езон. Но нищо от това, което ние вършехме, не й правеше друго впечатление освен като допълнителен товар към нейните задължения.

Една нощ, почти в края на третата седмица, опитах да прехвърля мост между нас. Бях останал да работя до късно в кабинета, за да разчистя натрупалите се заявки. Кловикс ни поднесе вечеря — отгледано в лабораторни условия сърнешко, задушено със зехтин, риган и босилек. Освен това имахме два комата прясно изпечен ечемичен хляб. За пиене получихме голяма купа с вавилонско вино и вода, за да го разреждаме. Жълт заек пи само от водата, атлантейците не обичат вино. Освен това пушат тютюн вместо индийски коноп. През всичките си години, прекарани в Атлантея, така и не разбрах причината за това. Тютюнът не ти дава нищо. Конопът поне те отпуска.

Изтегнах се на кушетката, налапах голям къс сърнешко и парче хляб и изтрих мазнотията по брадичката си с ръкава на тогата. Жълт заек седеше с кръстосани нозе точно в центъра на стаята. Винаги ме изненадваше това, че в търсене на най-добра стратегическа позиция тя неизменно постигаше хармония с останалите предмети в кабинета. Бюрото беше вдясно от нея, в случай на нападение тя щеше да се претърколи под него и да открие огън. Аз се изтягах на кушетката пред нея, така че можеше да се изправи и да застане в миг между мен и опасността. Дървената врата бе зад гърба й, залостена с металното резе, монтирано по нейно настояване — можеше да се обърне, преди вратата да бъде разбита. Стените, нашарени с отвори за свитъци, бяха вляво и вдясно. Дори да бъдеше обезоръжена по някакъв начин, тя би могла да измъкне някой от тежките калъфи от слонова кост за съхраняване на свитъци и да го използва за защита или нападение. Същото важеше и за факлите покрай стените.

Разположена на идеалното място, без да има нужда да се оглежда, тя бе фиксирала неподвижен поглед в мен. Не ме изпускаше от очи дори докато се хванеше. Вземаше си малки късчета месо и ги поглъщаше незабавно, като птица, която се храни от чиния със семена.

Сипах си малко вино в купата, размесих го с вода и отпих дълбока глътка, преди да се опитам да я въвлека в разговор.

— От кой град-държава на ксероките си всъщност? — подех.

Тя стана, доближи отворите и извади свитък с карти. Нямах представа, че знае за съществуването им, лавиците ми дори не бяха надписани. Тя разгъна картата и посочи едно малко градче на река, която се спускаше към източния бряг на Северна Атлантея.

— Като малък съм живял доста в Атлантея — съобщих й аз, опитвайки се да завържа разговор.

— Хъм — изръмжа тя.

— Баща ми беше военен губернатор на Етоуа в продължение на няколко години.

— Хъм.

Спрях да говоря на гръцки и преминах на ксерокски.

— Познавам добре твоята родина.

— Моята родина е Спарта.

— А Ксерокия?

— Тя ми помогна да стана спартанка.

Кимнах и замълчах. Кратък разговор, но достатъчен, за да започна да я разбирам. Повечето от постъпващите в спартанската военна школа запазват близки връзки с родната земя. Но други така привикват със суровата дисциплина, оскъдната храна, страданията и натоварването, че излизат силно променени. Стават воини, но не на родината си, а на Делоската симахия, или дори на град Спарта, на Нике, Арес, Атина — боговете на войната.

Казват, че когато като малък Александър постъпил в школата — един от първите чуждоземни възпитаници, приети там — бил вдъхновен от мечтата на своя баща да промени Симахията така, че тя да премине изцяло под македонска власт. Цар Филип бил доста изненадан, когато делоската армия се явила на прага на неговата малка страна, за да я завладее, а десеторно повече, след като се оказало, че я води не друг, а младият капитан Александър, дошъл да се разпорежда в неговия дворец.