Небесни материи - Страница 26

На сутринта след моя разговор с Жълт заек открих какво се е случвало в останалата част на кораба, докато съм бил под строга охрана. Двама младши специалисти се опитаха да проникнат със сила в кабинета ми, като същевременно си разменяха обиди и ругатни на различни езици.

Единият от тях беше младият небесен навигатор Пандос, двайсет и пет годишен скит с къса червена туника и скитска риза. По принцип приятен млад мъж, доста общителен. Човек не би си помислил, че момък като него би крещял подобни богохулствени слова, при това на няколко езика, като същевременно размахва пръчка от огнезлато. Жълт заек го сграбчи за ръката и изтръгна дългата две стъпки и дебела десетина сантиметра метална тояга. Той продължаваше да ругае другия мъж. Моята телохранителка постави тоягата върху бюрото и аз я погледнах. Върхът бе заоблен в полусфера с машинна точност, но основата беше нащърбена като скършен клон на дърво. Въздухът около пръчката бе прозрачен и разреден и изкривяваше гласовете в неприятно за слуха писукане.

Пандос изрева като разгневена мишка:

— Този глупак счупи едно от третичните витла.

Погледнах към спътника му, навъсен мускулест египтянин, облечен само с препаска и кожен колан за инструменти. Не си спомнях името му, но знаех, че е един от машинните техници, работещи при Рамоночон. Той беше също толкова възбуден и разгневен и размахваше накрайника на пясъкоструйник. От предния му отвор върху пода се сипеше влажен пясък.

— Тези птичи мозъци дори не дочакаха да приключим с шлифоването на кърмата, преди да започнат монтажа на витлата. Няма да носим отговорност, ако „Сълзата на Чандра“ се окаже неповратлив като бетонен блок.

Вдигнах ръка да замълчат.

— А сега кажете ми какво се случи — рекох със строг глас. — Един по един. — Посочих египтянина. — Ти първи.

Разказите им бяха наситени с пиперливи оскърбления, но все пак успях да сглобя картината. Оказа се, че префасонирането на кораба от хората на Рамоночон отнема повече от заявеното време, а Клеон нямал търпение да монтира новите арески витла, вследствие на което техните подчинени се хванали гуша за гуша кой къде да работи.

И през всичкото това време аз получавах на бюрото само сведения за безметежен напредък.

В сърцето ми кипна божествен гняв.

— Връщайте се по работните места — наредих. — Аз ще уредя въпроса.

Наметнах се с вълнена пелерина срещу острия вятър и следван от капитан Жълт заек, излязох навън.

Небето на височина от пет мили беше кристално ясно и Хелиос ни благославяше с постоянен поток от чиста златиста светлина. Спуснахме се по хълма към десния борд на кораба. Нямах търпение час по-скоро да стигна навигационната кула, но Жълт заек настоя да спазваме нужните предохранителни мерки. Изминахме разстоянието за половин час и всяка моя стъпка само засилваше гнева ми, задето съм бил мамен. Войниците на Езон излязоха да ни отдадат чест, докато минавахме покрай казармите, също както и артилеристите при батареята от вакуумни оръдия, но никой от тях не ни приближи. Не зная дали беше заради разпореждането на капитан Жълт заек, или отдалеч си личеше, че съм побеснял като някоя от фурните.

Тъкмо подминавахме амфитеатъра, когато Атина ме потупа по рамото. Припомни ми, че ако искам да получа отговори, трябва да съм спокоен — твърд, но спокоен. Влязох през вратата за актьорите в задната част на откритата към небето зала. Редове масивни пейки от лунен камък заобикаляха в полукръг сцената, изработена от земен гранит. От доста време екипажът не беше поставял някоя самодейна пиеса. Двамата с Езон възнамерявахме да сложим край на това мълчание веднага щом поемем на дългото пътуване към Слънцето, но ако не успеех да уталожа противоречията между Клеон и Рамоночон, то можеше и да не се състои.

Заобиколих ниската платформа, на която обикновено стоеше хорът, и се изкачих на сцената, за да застана пред публика от един човек.

— „И вие, които сте властни над богатствата в този дом, чуйте, благосклонни богове. Скоро нека с нова кръв да се изкупи кръвта на убития“.

Цитирах „Орест“ от Еврипид, надявайки се да уталожа гнева си с красноречие.

— Това не е начин да овладееш гнева си — отвърна Жълт заек от централното място в залата.

— Как тогава? — попитах, изненадан и зарадван от съчувствието й.

— Задръж го в сърцето си — отвърна тя и дори ми се стори, че различавам силуетите на Хермес и Атина, седнали на раменете й, дарявайки я със спокойствие и мъдрост. — Остави го да придава сила на думите ти, но не му позволявай да ги насочва. В спартанската школа ни учат, че гневът е огън. Задържиш ли го с мъдрост, ще те дари с вечна сила, изпуснеш ли го, ще избухне и ще остави само пепел.

— Благодаря ти — рекох. — Огънят е по моята част.

Напуснахме театъра и изкатерихме малката стълба от другата страна. Това, което съгледах от тази част на хълма, разпали огъня в душата ми като сухи дървета горски пожар. Динамици и небесни навигатори сновяха върху плоския нос на моя кораб като две племена воюващи мравки.

Водоразпръскващите скосители се намираха в опасна близост до огнемятащите пътни гредери. Кранове с тежки товари от камък и метал се поклащаха заплашително над тълпата. Предната оръдейна батарея бе издърпана назад върху левитиращи платформи по нареждане на някой от динамиците. Само на метри от нея инженери монтираха ареските витла над стрелата на друг кран, чиито въжета заплашваха да се оплетат с тези на монтажните машини на съперниците им.

— Спрете! — изкрещях.

Беше прекалено шумно, за да ме чуят, но тези най-отзад все пак успяха и предадоха на другите, докато най-сетне на носа на моя кораб се възцари тишина.