Небесни материи - Страница 41

Докато се шляехме, пресрещна ни нервен чиновник със зелена тога на нисш служител.

— Добре дошли на Делос, командир Аякс, командир Езон, капитан Жълт заек — заговори ни той. — Бъдете така добри да ме последвате, другите вече ви чакат.

— Кои други? — попитах.

— Другите командири от проекта „Прометей“ — обясни той и ни поведе по украсен с нарциси път към открит двор, заобиколен от виолетови колони. Осем орехови кресла, снабдени с виолетови тирски възглавници, бяха подредени в полукръг. Четири от местата бяха заети и двама млади, атлетични войници стояха зад седналите мъже и наблюдаваха зорко нашата малка група. Изглежда само Езон бе посмял да помоли за телохранител — спартански офицер. До креслата имаше триножници с подноси с храна. Нашият водач ни посочи празните места и безшумно изчезна.

Познавах трима от седящите мъже. Егист от Митилена, един от най-одумваните випускници на Академията, и Филат, най-способният офицер, напускал някога Спарта, бяха съответно научният и военният командир на проекта „Гадател“. Доближили глави, те си шепнеха поверително. Без съмнение Егист уверяваше Филат, че техният оспорван от мнозина проект се развива успешно.

Срещу тях, облечен с традиционната броня на египетски генерал, седеше Пта-Ка-Ксу, петдесет и осем годишният ветеран, който командваше от военна страна проекта „Човекотворец“. Той вдигна глава към нас и кимна, след което втренчи отново поглед, изпълнен с презрение, в Егист и Филат.

Непосредствено до Пта-Ка-Ксу, почти скрит в сянката, седеше човек, когото не познавах, етиопец с разтревожено лице, който едва ли имаше и трийсет години. Беше облечен с преподавателска тога и косата му бе сресана по атинска мода, но неспокойните погледи, които мяташе наоколо, подсказваха, че не е привикнал да се движи из коридорите на властта.

Егист вдигна глава и ни махна, сякаш едва сега бе забелязал присъствието ни.

— Чухте ли чудесната новина? — попита той.

Двамата с Езон се спогледахме. По различни причини никой от нас не го обичаше. Аз не одобрявах пиедестала, на който бе издигната в Академията богохулствената псевдонаука мантикология. Езон, като разумен спартанец, изпитваше вродено недоверие към всеки, който твърди, че може да определя необходимостта от военни действия чрез магия и поличби. Ако някому са необходими още доказателства, че науката ни не е на прав път, достатъчно е да се вгледа в надменната вяра на тези хора, че биха могли да укротят боговете и да ги накарат да предсказват бъдещето.

— Каква новина? — попитах и се надвесих над платото с отбрани ястия. Избрах къс овнешко, увит в лозово листо, отхапах малко и го сдъвках.

Егист чакаше да се нахраня и да го погледна отново. Очевидно нямаше търпение да види изражението на лицето ми, когато ми съобщи „новината“.

— Нашата част от „Прометей“ се увенча с успех — заяви той като родител, който се хвали с постиженията на своето любимо отроче. — Най-способният ни гадател успя да предскаже точния ден и час, когато трябва да потеглите към Слънцето.

Леката хранителна смес в стомаха ми се превърна в парче тухла. Сега вече знаех причината да бъдем призовани тук, щяха да ни накарат да отлетим по-рано заради маниакалната вяра на Кройс в проекта „Гадател“. Готвех се да дам израз на обичайните си възражения, но Пта-Ка-Ксу ме спря, като застана между мен и моя „колега“.

— Аякс, Езоне, позволете да ви представя Кунати, новия научен командир на проекта „Човекотворец“.

Обърнах гръб на Егист и кимнах на етиопеца. Той ми отвърна с поклон, очевидно благодарен, че най-сетне някой му обръща внимание.

— Поздравления — рекох — и съжалявам, че повишението ви идва при такива трагични обстоятелства.

— Благодаря ви. — Пръстите му стиснаха неволно свитъка, който носеше. — Надявам се да успея да завърша проекта.

— Ще успеете, млади човече, ще успеете! — отекна в двора нечий гръмлив глас като смеха на Зевс. Кройс и Милтиад се приближиха към нас, като се движеха доста енергично за мъже, надхвърлили седемдесетте. Кортежът от изплашени, отрупани със свитъци чиновници едва смогваше да върви след тях.

Кройс мина под арката между две колони и ние всички пристъпихме напред, за да го поздравим. Той стисна здраво ръката на всеки от нас и ни възнагради с уверена усмивка. Самата близост до този човек пробуди вярата ми, че ще преодолея всички затруднения покрай „Слънчев крадец“, но когато погледнах към Егист, в душата ми отново се промъкна съмнение.

Милтиад крачеше зад своя по-експанзивен колега. Старият войник бе облечен с ризница, а лицето му представляваше строга маска, каквито често си слагаха всички спартанци. За разлика от посивелите къдри на Кройс косата на военния архонт беше младежки черна. Единственият признак за възрастта му бе покритото с бръчки лице, което приличаше на изправен срещу вълните скален масив.

Спартанският архонт ни даде знак да се върнем по местата си. Робите поднесоха ярко оцветени купи, украсени с рисунки на трите мойри, заплитащи в сложна плетка живота на героите, и ги напълниха с разредено самотракийско вино, доста слабо, с чудесен мек вкус. Жълт заек се присъедини към другите двама телохранители, които бяха изненадани, че колегата им е спартански капитан. Милтиад я награди с бащинска усмивка, изражение, с което лицето му явно не беше привикнало. Тя се усмихна на свой ред и макар жестът и да беше предназначен за архонта, аз почерпих увереност от него.

Двамата архонти седнаха. Милтиад взе съдинка с вино. Кройс зарови нос в един свитък и пропъди роба, който му предлагаше купа.