Небесни материи - Страница 43

— Аз предлагам да чакат — заяви архонтът на Спарта.

— А аз — да потеглят — отвърна атинският архонт.

Милтиад и Кройс се гледаха продължително време. Неизбежното се беше случило, също както с Езон и мен или с другите двойки командири в Симахията. Двамата архонти бяха на противоположни мнения и един от тях трябваше да отстъпи.

Най-сетне Кройс бръкна под полите на тогата си и измъкна свитък, запечатан с железния печат на Спарта, а от малката кожена кесия на кръста си извади две кокалени зарчета и ги постави на креслото на Милтиад. Спартанският архонт ги разглежда в продължение на няколко секунди, събра ги с бързо движение на огромната си ръка и ги пъхна под ризницата.

После се изправи и ни огледа.

— Ще направите всичко възможно да се придържате към дадения ви график и да наваксате закъснението. Кунати, военните ще засадят пакетите на два пъти по-кратко разстояние до границата. Аякс, Езон, ще имате десет допълнителни дни за пътуването до слънцето и обратно. Надявам се, че това ще бъде достатъчно, за да решите проблемите си с безопасността.

Не беше много, но му благодарих.

— Обявявам край на заседанието — рече Кройс. Той стана и си тръгна, следван от ято чиновници. Командирите на „Човекотворец“ и „Гадател“ също напуснаха двора, но Милтиад даде знак на мен и Езон да останем. Кимна и на Жълт заек.

Той подаде ръка на Езон.

— Съжалявам, но само такава отсрочка можех да ви дам.

Езон отвърна на поздрава, сетне положи длан на сърцето си и погледна Милтиад право в очите. По правило всеки випускник на спартанската военна школа може да пита командира си за неговото решение, така че мъдростта да се предава от висшите към нисшите чинове.

— Господарю, защо не ни позволите да разрешим на спокойствие проблемите със „Слънчев крадец“? Това едва ли има нещо общо с глупостите на Егист.

Милтиад счупи печата на свитъка, който Кройс му бе дал, и го предаде на Езон. Моят съкомандир го прочете бавно, после още веднъж.

— Не знаех, че войната върви толкова зле.

Архонтът кимна.

— Поднебесните отбелязаха пробив в миниатюризацията. — Той се обърна към мен. — Оръжието, използвано срещу теб от убиеца, е преносимо миниатюрно чи-копие, способно да нарушава равновесието на телесните настроения по същия начин, по който големите чи-копия разстройват въздушните и водни потоци.

Замислих се върху тази важна информация. Какво общо можеха да имат въздушните и водните течения с настроението? Опитах се да я напасна сред всички останали неразбираеми парчета от поднебесната наука, за които бях чел през годините, но така и не се получаваше цялостна картина. Въздъхнах ядосано, а духът на Академията въздъхна заедно с мен.

Милтиад взе свитъка и го нави.

— Поднебесните въоръжават своите командоси с тези оръжия и ги пращат да убиват нашите командири, учени и управници. През последните три месеца изгубихме управителите на осем североатлантейски градове-държави, коронясаната принцеса на олмеките, генерал Тидеус, командващ армията ни в Тибет и шестима от най-добрите ни учени. Ако това продължава, скоро ще останем без военачалници и управители и Поднебесното царство ще ни завладее без усилие. Двамата с Кройс смятаме, че само един светкавичен, решителен и мащабен удар от наша страна може да прекърши гръбнака на тяхната нова стратегия. Проект „Слънчев крадец“ е единствената ни надежда. Ако унищожите Хангксу, тогава не ние, а те ще се лишат от командване, и нашата армия, подсилена от псевдовойниците от проект „Човекотворец“, най-сетне ще съумее да сложи край на войната. — В очите му блеснаха пламъчета. — Но трябва да действаме бързо, преди да сме изгубили твърде много незаменими хора. Кройс извади онези зарове, за да ми напомни, че е дошло време да поемаме големи рискове, ако искаме да оцелеем.

— В такъв случай „Гадател“…? — попитах.

— Успокоение за Кройс, че прави каквото е нужно — обясни Милтиад. — Истината е, че разчитаме на вас.

Опрях ръка на сърцето си и му козирувах по спартански обичай.

Върнахме се на борда на „Сълзата на Чандра“ със същата лунна шейна, същия навигатор и същата охрана, но в помрачено настроение. Пътувахме предимно в тъмнина, нощта ни застигна още на брега на Атлантика. Едва когато наближихме моя кораб, на хоризонта се появи зарево. В тази част на Западния океан на хиляда мили под нас бяха разпръснати острови, които от много години принадлежаха на Поднебесното царство, а отпред лежеше Азия, родината на нашите врагове.

Загледан в изгрева от височина хиляда мили над една част на света, която не владеехме, поемайки с пълни гърди от чистия, разреден въздух, аз се замислих за последните събития в Делос. Архонтите бяха заявили недвусмислено, че разчитат само на мен и беше мой дълг да се закълна пред Атина и Зевс, че ще оправдая доверието. Но Рамоночон също ми вярваше и се бе заклел да ми служи докрай. Надявах се, че няма да се наложи да избирам между тях.

Приближихме „Сълзата на Чандра“ от по-голяма височина и започнахме да се снижаваме към него. Наведох се напред, за да наблюдавам как малката перлена капка в небето се превръща в сияещ сребърен контур. Очаквах да стана свидетел на обичайното оживление на борда, но не и да видя въоръжени отряди да маршируват във всички посоки, към кърмата и носа, да влизат в пещерите, а после да излизат обратно. Изглеждаше така, сякаш всички Езонови войници са изкарани да патрулират.

По мое нареждане пилотът приземи шейната близо до навигационната кула, където няколко подсилени отряда патрулираха покрай кърмата. Езон, Жълт заек и аз свалихме предпазните ремъци и се прехвърлихме от един лунен къс на друг. Шейната изчезна в небето, а през това време Езон повика войниците и попита къде е Анаксамандър.