Небесни материи - Страница 45

— Благодаря. — Не можех да си представя, че Рамоночон би извършил нечувано светотатство като това да изхвърли собствените си богове от кораба, но това беше единственото обяснение, за което се сещах.

Анаксамандър се върна при дрехите. Тъй като нямаше какво друго да правя, отворих едно чекмедже със свитъци и започнах да ги преглеждам, като отделях научните документи от личните.

— Намерих го — извика Жълт заек и ние се обърнахме. Зад една от завесите тя беше извадила малка дървена кутия със сребърни и златни игли, щръкнали отстрани. Приличаше на миниатюрен вариант на чи-копието, което бяха използвали срещу мен, но кой би могъл да каже какво е, когато ставаше дума за поднебесни машинарии?

— Ето го нашето доказателство — заяви Анаксамандър и веднага се зае да описва находката в документа за обиск с нескритото задоволство на човек, свършил добра работа.

— Не прибързвайте със заключенията — троснах се аз. — Рамоночон е арестуван от два дена. Всеки би могъл да подхвърли това нещо тук.

— Поставил съм охрана — възрази хладно Анаксамандър.

— Продължавай обиска! — изръмжа недоволно Езон. Двамата офицери и техният началник незабавно се захванаха за работа.

Върнах се при свитъците, разгъвах всеки от тях, четях по малко и ги поставях на бюрото. Спрях, когато се натъкнах на Рамоночоновото копие на „Рамаяна“. Бях вземал неведнъж от него тази епична творба и сега, докато я държах върху дланта си, усетих, че свитъкът е по-тежък от обичайното.

Развих го внимателно, плъзгайки поглед по добре познатите, изписани на санскрит думи. След първите няколко гънки се натъкнах на друг документ, навит в първия. В единия му край имаше строшен оловен печат с изрисувани две риби, всяка от тях захапваща опашката на другата.

Вторият свитък също беше на санскрит, но не беше печатен, а изписан с познатия почерк На Рамоночон, внимателно изрисуваните заврънкулки, които той използваше, когато се стараеше да препише нещо прецизно. Прочетох първите няколко реда и пребледнях.

Най-сетне можех да си обясня промените в стаята на Рамоночон и неговите въпроси за морала. Този документ доказваше, че той не е шпионин, но същевременно представляваше непоклатима улика, че е извършил друго непростимо провинение спрямо Симахията.

Почти бях готов да посветя и другите в моята находка, но се запитах какво ще стане, ако го направя. Нямаше ли да покажа, че заемам определена страна? Трудно ми беше да определя. Зная обаче, че взех това решение без внушението на боговете. Може би е било някакво възелче в нишката на моята съдба, но предпочитам да виня само и единствено себе си. Защото в този момент, когато дългът пред родината и този пред моя приятел застанаха в открито противоречие, аз предпочетох да потърся баланс между тях, да си припомня и двете клетви и да направя всичко, което е по силите ми, за да ги изпълня.

Навих двата свитъка и ги прибрах под тогата си. Слава на Хермес, закрилника на крадците, че останалите бяха твърде погълнати от обиска, за да забележат нещо нередно. Погледнах към тримата войници, които разпердушинваха методично стаята на Рамоночон, и се зачудих дали биха могли да ми помогнат. Знаех, че Анаксамандър е прекалено амбициозен. Жълт заек пък беше истинска спартанка. Погледът ми се спря на Езон — той беше мой приятел, но също поставяше дълга към родината над всичко останало. Макар и неохотно, стигнах до извода, че ще трябва да се справя с този въпрос съвсем сам.

Скоро след това претърсването приключи.

— Намерихме доказателството, което ни беше нужно — заключи Анаксамандър и вдигна даоисткото оръжие, сякаш е факел, озаряващ вината на моя приятел. — Трябва да пратим Рамоночон на съд в Спарта.

Езон се готвеше да потвърди това, но аз го изпреварих.

— Командир Езон — заговорих с официален тон. — Като ваш съкомандир настоявам да разговарям насаме с моя подчинен, за да узная истината.

В погледа на Езон се четеше нескрито съжаление. Изправих рамене. Почти усещах как Атина ме загръща покровителствено с наметалото си и изражението на Езон се промени в озадачено мръщене.

— Наистина ли все още вярваш, че Рамоночон е невинен? — попита той.

— Да — отвърнах. — Не можеш да откажеш на молбата ми.

Той кимна.

— Но аз мога — намеси се капитан Жълт заек. — Заповедите ми не позволяват да те оставя насаме с един потенциален шпионин.

— Капитан Жълт заек… — заговорих аз, после млъкнах. Бях доловил неумолимата жилка в гласа й, произхождаща от заповедите на самите архонти. — Е, добре — въздъхнах. — Но ще присъстваш само като мой телохранител.

— Разбира се.

— И няма да обръщаш внимание на факта, че разговаряме на непознат за теб език. — Готвех се да чуя възраженията й, но тя отново ме изненада.

— Ни най-малко, командире. Ще бъда там само и единствено за да защитавам живота ти.

Затворът на „Сълзата на Чандра“ се състоеше от пет малки пещери под един хълм, свързани с повърхността чрез дълъг тунел, широк не повече от три лакътя. Имаше стоманена врата в единия край на тунела и още една — в отсрещния. Двама пазачи стояха при горната порта, още двама патрулираха отвън. Преди да докараме поднебесния доктор, затворът се използваше само при дребни провинения на войници и никога досега не бях слизал в тази тясна, потискаща тъмница.

Жълт заек ме придружи до килията на Рамоночон — празна пещера, широка и дълга по десет стъпки. Подът и стените бяха оборудвани с кожени ремъци, за които да се улавят затворниците, когато корабът маневрира, но нямаше завеси срещу постоянното лунно сияние. Надявах се, че Рамоночон е успял да поспи въпреки светлината.