Небесни материи - Страница 47

Седнах на бюрото и зареях поглед из стаята, докато си припомнях разговора с Рамоночон. Жълт заек зае обичайното си място при вратата, неподвижна като статуя.

След няколко минути размисъл стигнах до извода, че не бива да позволявам да пращат Рамоночоон на съд на Земята, докато ние летим към Слънцето. Това беше единственият начин да спечеля нужното време, за да докажа, че е невинен, и същевременно да изпълня успешно проекта.

— Капитане — повиках Жълт заек, — бъди така добър да пратиш вестител до Езон и Анаксамандър. Искам да дойдат тук, за да разговаряме.

— Да, командире — отвърна тя, отвори вратата и махна на един от робите в библиотеката.

Езон се появи малко след това. Помолих го да почака до идването на началника на охраната. Анаксамандър се забави няколко минути и обясни, че е правил преглед на частите.

— Стигнах до важно решение относно Рамоночон — подех, втренчил поглед в Езон. — Зная, че той не е шпионин, но не мога да го докажа.

Никой от тях не заговори и аз продължих:

— Отказвам да го пратя на съд на Земята.

— Отказвате? — повтори Анаксамандър. — Командир Аякс, това е въпрос от компетентността на военните. Не можете да противоречите на заповед…

Обърнах се към Езон.

— Но ти можеш.

— Така е — съгласи се Езон. — Ако имам основателна причина.

— Не мога да ти я кажа — признах. — Но се заклевам в Атина, че ако не изпълниш молбата ми, ще подам оставка и „Слънчев крадец“ никога няма да бъде завършен.

Арес надзърна иззад очите на моя съкомандир и гласът му затрептя от справедлив гняв.

— Аякс! Как можеш да го кажеш, след като… — той млъкна, досетил се, че не бива да издава пред Анаксамандър какво са ни казали архонтите. — Аякс от Атина, ти си се клел във вярност.

— Положих две клетви. Едната към родината, втората към моя другар.

Езон ме изгледа намръщено, но постепенно Атина надви в съзнанието му над Арес.

— Не мога да пусна Рамоночон от затвора без доказателства за неговата невиновност.

— Съгласен съм. Важното е да го оставиш на кораба.

— Така да бъде.

— Началнико на охраната — обърнах се към Анаксамандър. — Нека хората ти продължат с издирването. Шпионинът все още е на кораба. Искам да го откриете бързо. Потегляме към слънцето след броени дни.

— Но… аз мислех…

— Това е всичко, началнико на охраната.

— Да… командире…

η

През следващите няколко дена сънят се оказа непостижим лукс, тъй като двамата с Езон трябваше да подготвим кораба и екипажа за полет. За да остане буден, той се уповаваше на спартанската дисциплина, а аз се нуждаех поне два пъти дневно от инжекции с Холерично настроение, чийто страничен ефект беше постоянната раздразнителност.

Една нова и непозната страна на характера ми стана достояние на моите колеги и те едва ли я харесаха. Вместо обсъждане те получаваха преки заповеди, вместо въпроси — строги изисквания, а вместо обяснения — мълчание.

Първото, което направих, бе да извикам Михрадарий и Клеон в кабинета и да им съобщя новата дата за отпътуване.

— Защо архонтите постъпват така? — попита Михрадарий.

— Не е твоя грижа — озъбих се аз. — Всичко, което се иска от теб, е да се погрижиш подчинените ти да изпълняват задълженията си.

— Но, Аякс…

— Никакви възражения — прекъснах го аз. — Върви и действай.

Той повдигна краищата на тогата си и ми показа синята преподавателска лента. Знаех, че съм оскърбил почетен випускник на Академията, но инжекцията караше кръвта ми да кипи и ме освобождаваше от подобни предразсъдъци. Атина се опита да привлече вниманието ми, но я заглушиха войнствените призиви на брат й.

Обърнах се към Клеон, оставяйки Михрадарий да се гневи.

— Искам да приключиш с изчисленията на курса — наредих. — Направи последни корекции и ми го покажи.

Клеон се втурна да изпълнява задачата. Михрадарий го последва бавно и ме изгледа продължително, преди да напусне помещението.

За миг бях преизпълнен с чувството за вина.

— Холерично настроение — подхвърлих лаконично. Той кимна и затвори тихо вратата след себе си.

След като си тръгнаха, пратих куриер до Анаксамандър и му напомних, че очаквам доклад за издирването на истинския шпионин. Не мина много време преди да узная, че не се е занимавал с нищо подобно.

От този момент нататък спомените ми са замъглени. Документи се появяваха и изчезваха на бюрото ми, идваха посетители, настояващи за едно или друго. Писмените ми заповеди бяха кратки, отговорите — резки. Това, което зная, е, че през онези дни са се случвали много важни неща. Тъкмо за това ще помоля за снизхождение — позволете да се обърна с молба към Темида и Мнемозина да извлекат спомените ми от мъглата на сънливост и гняв.

Две важни събития се отразяват в огледалото на моето съзнание.

Роксана, една от подчинените на Рамоночон, балансов специалист, скромна персийка на средна възраст, чието задължение бе да проверява резултатите от реконструкцията с цел да бъде обезпечена стабилност на кораба, ме посети през третия ден от приготовленията.

— Командире — рече тя и пристъпи колебливо. — Съществува леко несъответствие в баланса на кораба. Исках да попитам Рамоночон за това, но… — тя млъкна, забелязала, че се мръщя. На винаги ведрото й лице се изписа неочаквана решителност. — Командире, работя под негово ръководство от седем години. Не мога да повярвам, че е шпионин.

— Не е такъв — заявих, щастлив, че и други споделят моята увереност.

— Господарю, можете ли да го извадите от тъмницата?

— Ако можех, смяташ ли, че щеше да е още там?