Небесни материи - Страница 48

Тя се дръпна назад и едва не се блъсна в Жълт заек.

— Да, разбира се. Съжалявам, командире.

— Научното командване не обхваща въпросите за корабната безопасност — обясних, сдържайки изкуствено породения си гняв. — А сега, кажи ми за този проблем с баланса, времето ми е ограничено.

— Ами точно това е, господарю. Проблемът е, че корабът лети твърде добре.

„Твърде добре“? — Арес завладя ума ми. Как можеше да идва тук и да ме занимава с неща, които вървяха „твърде добре“, когато главата ми се цепеше от нерешени проблеми? Но успокояващата ръка на Атина ме спря, преди да се развикам. Права беше, естествено. Динамиците и без това бяха объркани от залавянето на Рамоночон, последното, което им трябваше, беше отвратителното ми настроение.

— Благодаря за информацията — смотолевих. — Веднага щом се отправим на път, ще отделя няколко души, за да установят причината. Но през следващите дни можеш да идваш при мен само с лоши новини.

— Да, командире — отвърна тя. — Простете, че ви обезпокоих.

Другият спомен е по-смътен. Михрадарий и Клеон дойдоха да обядват с мен в кабинета, щяхме да обсъдим накратко разни неща, преди да поспя три часа. Сънят беше задължително условие да не се побъркам от инжекциите.

Помня, че ни поднесоха пържен гъши дроб и ечемичен хляб, но за какво разговаряхме? О, да, изготвяхме предварителни планове за сближаването ни със Слънцето. Михрадарий се интересуваше от дистанцията, за да може да настрои окончателно механизмите на мрежата.

Персиецът бе забележително мълчалив по време на срещата и си позволи само няколко забележки, докато двамата с Клеон уточнявахме курса и стигнахме до извода, че „Сълзата на Чандра“ ще бъде в пълна безопасност на разстояние едва няколко мили от Слънцето, стига да се намирахме от вътрешната страна на кристалната сфера на Хелиос. Помня, че Клеон разглеждаше небесната карта и си подсвиркваше и че и двамата избягваха да срещат погледа ми. Но най-вече си спомням отсъствието на Рамоночон.

Тези дни на гняв най-сетне приключиха, когато зачеркнах и последния проблем от списъка и отидох в болницата за благодатен двайсет и четири часов сън под бдителния взор на Еврип. Събудих се с усещането, че най-сетне от дни насам съм завладян от собствените си чувства и дадох клетва никога вече да не ставам жертва на гнева си.

Докато съм спял, „Сълзата на Чандра“ се беше скачил за последен път със Стълбовете на Херкулес, за да остави онези членове на екипажа, които нямаше да ни трябват по време на дългия полет — около трийсетина учени, чиято работа беше приключила, както и излишъка от роби.

На бюрото в кабинета си намерих окончателния списък на личния състав. Шейсет и един роби, повечето на работа в самозародната лаборатория, сто войници, между които и двайсетте канонири, седем учени под мое пряко ръководство, четирима навигатори и шестима инженери, работещи за Клеон, двайсет и пет работници за Михрадарий, които трябваше да обслужват мрежата, и двайсет и двама динамици, без началник. Надявах се, че Рамоночон ще бъде на свобода, когато дойде време последните да пристъпят към действие.

Езон влезе в кабинета тъкмо когато преглеждах списъка.

— Готови ли сме? — попитах строго.

Той прикри една прозявка и ме стрелна с подпухнали очи.

— По-готови никога няма да бъдем.

Гледаше ме очаквателно. Обърнах се към Жълт заек.

— Капитане, би ли повикала двама вестоносци?

— Да, командире.

Появиха се двама младежи с къси червени туники и кожени кесии за съобщения.

— Обяви общо инспектиране — наредих на първия — и предай на екипажа да се събере в амфитеатъра за прощална церемония.

Младежът хукна навън. Обърнах се към втория.

— Предай на Кловикс да донесе в амфитеатъра жертвения скиптър и да осигури животни за заколение.

Той също кимна и си тръгна.

— Най-добре ние също да се приготвим — рече Езон и се отправи към вратата. — Ще те чакам след час при кърмовата батарея.

Двамата с Жълт заек отскочихме до моята пещера, където робите ме измиха и намазаха с благовонни масла, сетне ме облякоха в пурпурна тога, поставиха на главата ми лавров венец и закачиха значката със златния бухал на рамото ми. Разкрасен по този начин за предстоящата публична изява, аз изведнъж почувствах как над мен се събират богове и герои в очакване на предстоящото жертвоприношение.

Докато ме приготвяха, моята телохранителка лъсна бронята си и си сложи огърлица от стоманени мъниста, които представляваха миниатюрни маски на Арес и Атина. Боговете на войната стояха зад нея, въздигайки я над обикновените хора. Видях величието на нейната душа и почувствах повече от всякога каква огромна чест ми е оказала да дойде на служба при мен.

— С твое разрешение — рекох й, — време е да се срещнем с Езон.

— По твоя команда — отвърна тя.

Езон ни очакваше в задната част на кораба. Беше облечен точно като мен, само дето значката му представляваше стоманен паун, а тогата му се издуваше странно на гърдите и хълбоците, подсказвайки, че отдолу носи ризница и меч.

— Приветствам те, братко мой, от името на Атина — рекох и докоснах с върховете на пръстите бухала.

— Привет и на теб, братко, от името на Хера — отвърна той и стисна леко пауна.

След като приключихме с формалностите, ние обиколихме на повърхността и под земята „Сълзата на Чандра“ — от кърмата до носа, молейки боговете да благословят кораба като цяло и всяка част поотделно. Но освен това прегледахме всичко внимателно, за да се уверим, че няма сериозни пропуски в подготовката. Лабораториите бяха излъскани до блясък, макар да забелязахме следи от паническа дейност в последния момент, най-вече в отделението на динамиците. Игрищата, столовата и командният хълм бяха украсени със сини и червени ленти. Болницата, складовете и самозародните ферми също бяха преметени, но не повече, отколкото се изискваше. Казармите, арсеналът и оръдейните батареи задоволиха взискателните погледи на моите двама спартански придружители. Минахме покрай амфитеатъра, където екипажът вече се събираше, и край навигационната кула, която Клеон лично бе изрисувал с Питагоровите правила. Спряхме, когато стигнахме върха на сълзата — предния край на моя кораб.