Небесни материи - Страница 53

Лекарят погледна към сянката, сетне към сияещата стена. Беше прекарал вече няколко седмици, обгърнат от постоянния сребрист блясък. Доктор Ци бе уморен, възрастен човечец, който никога нямаше да види родния дом, а аз му предлагах малко комфорт в изгнанието. Разтреперан, той склони глава.

И тогава заговори насечено, през плач:

— Чух, че този шпионин ще носи… — той произнесе една дума, която не разбирах.

— Какво означава тази дума?

— Приспособление за разговор на големи разстояния.

Знаехме, че поднебесните разполагат с подобни устройства, но както винаги, нямахме представа как изглеждат, нито как действат. Бях изненадан, че един обикновен доктор, пленен при набег през границата на Поднебесното царство, ще е в течение на толкова важна тайна.

— Това приспособление се състои от две части — продължи той. — Предавател и приемник. Приемникът е… сребърна кутийка с размери на човешка длан, от която се подават дванайсет златни игли. Иглите са подредени в колони, общо шест колони по две игли. Свързани са с яркочервени линии.

— А предавателното устройство?

Той се поколеба, после въздъхна и продължи:

— Предавателят е стъклен куб със страни по три стъпки. Има две колони, като приемника, но вместо златни игли там са поставени сребърни шипове и липсват червените линии. — Гласът му се промени, сякаш четеше скучна лекция. — Предавателят се разполага в чи-поток. После между шиповете се нанасят шест линии червеникав прах. Всяка линия или е плътна, или прекъсната и така се оформя хексаграма. Чи-потокът се влияе леко от хексаграмата. Приемник, който се намира в същия поток, ще улови тази промяна и изрисуваните му линии ще оформят същите прекъсвания като тези на предавателя.

Описанието на устройството беше достатъчно подробно, само дето не знаех нито как работи, нито какво е „чи-поток“.

— Откъде един обикновен лекар знае за тези неща? — попитах.

— Медицината е основата на науката — отвърна той със същия механичен глас, с който аз бих цитирал законите на Аристотел.

Бях срещал това изречение в няколко даоистки научни текста, но досега не знаех, че те наистина вярват в това. За нашата наука медицината е страничен клон на зоологията, изучаваща живота, и на антропологията, посветена на човека. Нито един академик не би повярвал, че толкова незначителен сектор на познанието може да бъде крайъгълен камък, върху който да се гради цялостният възглед за света.

— Стража! — извиках аз през вратата. Един от войниците дръпна тежкото стоманено резе.

— Командире?

— Нареди на робите да окачат нощни завеси в килията.

— Но, командире — рече той, — началникът на охраната иска затворниците да бъдат държани на светло, за да можем да ги виждаме.

— Това беше заповед — троснах се, но и двамата знаехме, че властта ми не се разпростира над затвора. — Ако настояваш, можеш да поискаш от командир Езон да я потвърди.

— Слушам, командире — кимна той, тъй като очевидно не желаеше да си навлече гнева на Езон. — Простете, командире. Щях да го изпълня веднага.

Докато се качвахме в тунела, разказах на моята телохранителка за устройството за комуникация.

— Ще ми помогнеш ли да го намеря? — попитах.

— Разбира се, командире.

— Благодаря ти.

— Мой дълг е — отвърна тя, но въпреки безличните думи нещо в тона й ме накара да мисля, че оценява благодарността ми.

— Къде на „Сълзата на Чандра“ може да се скрие стъклен прибор с размери три на три стъпки? — попитах я аз, уверен, че има по-голям опит от мен в залавянето на шпиони.

— Само на две места има достатъчно пространство, защита и налични скривалища за чупливо устройство с подобни размери. Складовата пещера и самозародната ферма.

Проверихме първо в склада, за да отложим колкото се може повече контакта си с миризмата във фермата. Огромните пещери имаха над дузина входове, разпръснати навсякъде из кораба. За щастие един от тях беше съвсем близо до затвора и не се наложи да вървим дълго.

Роби, тикащи левитиращи колички, ни поздравиха със смирено кимване, но не казаха нищо, докато крачехме надолу по ехтящия тунел към пещерата, която представляваше идеален квадрат (издялана беше така по заповед на Рамоночон).

Заслушах се в глъчката и шумотевицата на робите, които живееха и работеха тук, докато оглеждах безкрайните редове от сандъци, подредени върху стоманени стелажи. Стройни фаланги от припаси заобикаляха кръглия кладенец в средата на пещерата, който осигуряваше достъп до огромния резервоар на кораба.

Кловикс стоеше близо до входа и разговаряше с русокоса робиня, балансираща с невероятна лекота два огромни сандъка на раменете си. Когато ги приближихме, двамата ни видяха и млъкнаха.

— Какво мога да направя за вас, командире? — попита старейшината на робите с галски акцент, на който и най-скромната забележка звучеше като обида.

— Налага се да претърсим склада — отвърнах.

— Командире — рече той. — Тук долу имаме две хиляди сандъка. Повечето са заковани и ще бъдат отворени едва когато има нужда от тях. Да не искате да преустановим нормалната работа и да ги разковем заради вас?

— Изглежда няма друг начин.

— Желаете ли да ви придружа и да ви помогна в търсенето?

— Не, Кловикс, изпълнявай си задълженията.

— Ами… хъм… добре, командире.

— Той крие нещо — прошепна ми Жълт заек на ксерокски, докато навлизахме в пещерата.

Засмях се. Тя ме погледна изненадано.

— Разбира се, че крие нещо — рекох. — Кловикс е един от най-корумпираните роби в цялата Делоска симахия. Печели страшно много пари от контрабанда на дребни луксозни стоки, които внася нелегално и продава на подчинените ми.