Небесни материи - Страница 57

Под въздействие на тези мисли реших да потърся още съюзници. Повиках Жълт заек и се отправих към Михрадарий.

Открихме гениалния персиец на чертожната дъска в неговата лаборатория, загледан във фигурата на Александър, която сияеше от стената. Михрадарий тропаше толкова силно с перото върху изпълнения с формули пергамент, че листът беше посипан с перушина.

Покашлях се и той едва не подскочи от стола.

— Ах, ти ли си, командире? Стресна ме. Съжалявам, не успях да привърша с изчисленията за буксира, надявам се, че не ти трябват още сега?

— Не, Михрадарий — рекох. — Не съм дошъл по работа. Исках да разговаряме за Рамоночон.

Персиецът ми предложи стол и купа вино. Приех първото и отказах второто.

— Та какво за Рамоночон? — попита той.

Потропах замислено с пръсти върху масата, след което произнесох няколко думи, като го гледах внимателно.

— Той не е шпионин.

Михрадарий изкриви устни в кисела усмивка и се разсмя на пресекулки.

— Това е най-зле пазената тайна на кораба. — Той надзърна над рамото ми към Жълт заек и сниши глас. — Само военните се толкова тъпи, че да смятат Рамоночон за убиец.

Усетих, че козината на врата ми настръхва при тази обида към моята телохранителка, но сметнах, че сега не е време да споря с Михрадарий.

— Тогава кой според теб е шпионинът? — попитах.

— Според мен няма такъв — отвърна той и сръбна от виното. — Мисля, че поднебесните притежават устройство за наблюдение на големи разстояния. Подобен инструмент би им позволил както да преценяват подходящите моменти за атака срещу кораба, така и за покушения срещу теб.

— Не — обади се неочаквано Жълт заек.

Двамата с Михрадарий извърнахме очи към нея. Това лаконично и нетърпящо възражение „не“, непридружено от каквито и да било обяснения, беше в разрез с академичните ни маниери. Персиецът повдигна вежди към Жълт заек, сякаш за да попита тази недодялана спартанка защо прекъсва разговора на двама атиняни.

— Капитане, да чуем защо смяташ така — рекох.

— Ако поднебесните наистина разполагаха с такова устройство — рече тя, — щяха да го използват, за да устройват засади на нашите армии, да нападат незащитени градове или да избиват водачите ни.

— Във всеки случай — кимнах, — съществуването на подобно устройство е в противоречие с поднебесния прибор, който открихме на кораба, и по никакъв начин не може да обясни болестта на Клеон.

— Да я обясни? — повтори Михрадарий. — Откога свръхаерацията с пневма се нуждае от обяснение?

Запознах го с теорията на Жълт заек за причината на заболяването и не пропуснах да отбележа, че идеята е нейна.

Михрадарий разпери безпомощно ръце.

— Може би капитанът е прав, но откъде да знаем със сигурност? Безполезно е да спекулираме по въпроси, свързани с даоистката наука.

— Зная. Но ни остава толкова малко. — Направих кратка и многозначителна пауза. — Михрадарий, бих искал да ми помогнеш с този проблем.

— Командире — отвърна той и си изпъна ръкавите. — Ние с Рамоночон невинаги сме били добри приятели, но ако има нещо, с което бих могъл да помогна, давам думата си на атинянин, че ще го сторя.

— Благодаря ти, старши уранолог — рекох. — Искам да разговаряш с хората си и да ги попиташ дали не са забелязали нещо необичайно на кораба.

— Незабавно, командире — отвърна той и ни изпроводи до изхода на лабораторията.

Следващите няколко часа прекарах в разговори с учени, войници и роби, събирайки информация за Рамоночон и търсейки нови съюзници. Тези, които го познаваха добре, знаеха, че е невъзможно да стане шпионин, но всички бяха на мнение, че напоследък се е държал странно. Останалите пък се радваха, че от редовете им е била извадена невидима заплаха и не желаеха да допуснат, че е станала грешка. Нито едните, нито другите можеха да ми бъдат полезни с нещо.

В края на тези разговори надеждата ми се стопи от пламтящ огън до блещукащи въглени. Тъгата ми не остана скрита за Жълт заек.

— Командире — заговори тя. — Научих доста неща за нашия скрит шпионин.

— И какво по-точно научи? — попитах.

— Че заема достатъчно важен пост на „Сълзата на Чандра“, за да може да влияе както на екипажа, така и на ръководството, включително на корабните командири.

— Искаш да кажеш, че шпионинът е член на командния състав?

— Не е задължително — отвърна тя. — Високопоставен роб би могъл да свърши същата работа, също и някой армейски офицер или чиновник. Но колкото повече научавам, толкова по-близо съм до пълното му разкриване.

— Капитане, благодаря ти — отвърнах, поуспокоен от уверения й тон. Дойде време за вечерното представление и аз тръгнах към амфитеатъра, обнадежден от думите и близостта на Жълт заек.

Постановката беше съобразена с класическата формула за трагедия в три действия, следвана от комедия в един акт. Драматичната трилогия беше в пиеса отпреди двеста години с епичното название „Обсадата на Персеполис“, която обрисуваше в полумитична форма събития, станали три века преди написването й.

Пиесата бе избрана от един капитан от гарнизона на кораба заради спартанското й послание: „Ние, които се готвим да умрем, ще го сторим храбро в името на народа!“. Но с погледа на историк аз я виждах по съвсем друг начин. И наистина, в хода на повествованието започнах да осъзнавам, че тя е прикрита атака срещу благородството на войника. Недоволното сумтене вляво от мен ми подсказа, че Жълт заек я разчита по същия начин. Още веднъж бях впечатлен от това колко е чувствителна към всякакви теми, които засягат армията.

Подозренията ми за стаена ирония бяха пробудени още при началната сцена в първата част на трилогията. Ксантип, спартански военен губернатор на Персеполис, напуска града, за да преговаря с Цао Цао, поднебесен генерал, комуто е обещано да бъде възкачен на трона, ако покори града. В много други елински пиеси Цао Цао е обрисуван като чудовище, движено от неразбираема склонност към злото, но в тази постановка той притежаваше съвсем човешки облик.