Небесни материи - Страница 58

По време на преговорите Ксантип се опитва да убеди Цао Цао да се откаже от обсадата. Спорът между двамата бързо прераства в размяна на цитати от Александър. Губернаторът осъзнава, че няма какво да отговори, когато генералът повтаря дословно думите на македонския стратег към последния персийски император при завладяването на неговата страна. Изрази като „неизбежността на съдбата“, „очевидното благоразположение на боговете“ и „величието на победата“ отекваха из амфитеатъра, произнасяни от актьора с жълта маска, който играеше бъдещия император на Поднебесното царство.

Второто действие бе посветено изцяло на споровете между спартанеца Ксантип и атинския губернатор на града, чието име не мога да си спомня. Дебатът се разгорещява още повече, след като двамата осъзнават, че Персеполис е обречен. Някъде към средата атинянинът се мъчи да убеди спартанеца, че трябва да се предадат, докато Ксантип непрестанно насочва разговора към подвига на Леонид и тристате воини при Термопилите. Ала репликите на губернатора бяха написани по такъв начин, че да прилича на заслепен от омраза глупак вместо на храбър мъж, готов да приеме смъртта в най-добрите традиции на своето отечество.

Трилогията завършва с ръкопашен двубой между Цао Цао и военния губернатор и смъртта на спартанеца. Промушен в гърдите, Ксантип коленичи на сцената и пъшкайки, произнася близо петминутен предсмъртен монолог. Подтекстът на думите му беше, че предстоящото и неизбежно опожаряване и плячкосване на града ще му осигури мястото на герой на Олимп. Цао Цао нарежда тялото му да бъде оставено на милостта на лешоядите, след това заповядва на своите лечители да се погрижат за ранените и от двете страни.

Генералът, естествено, е обявен за герой, задето е задържал Цао Цао зад стените на града цяла една година, с което го е забавил достатъчно на пътя му към Пелопонес, тъй като е дошло време да се прибира в Поднебесното царство, за да се възкачи на опразнения трон.

След този зле прикрит драматичен сарказъм дойде време на едноактната комедия, в която играеше и Еврип. Това беше кратка пиеска само с двама главни герои — и двамата даоистки алхимици. Действието се украсяваше от множество сценични ефекти, най-вече експлозии, докато двамата се опитваха да създадат бомби, които да всеят хаос в редовете на гръцките войници. Пиесата завършваше с мащабни фойерверки, по време на които двамата алхимици се взривяват и се въздигат на небесата. Към тях се присъединява един от главните поднебесни богове с предложението да ги научи как се правят наистина мощни експлозиви.

Жълт заек отказа да се развесели от тази повърхностна комедия и мърмори през целия обратен път до пещерата.

— Не зная доколко е ценно мнението на един атинянин по военните въпроси — заговорих, докато се готвехме да си лягаме, аз в леглото, а тя върху одеялото на пода, — но не вярвам, че храбростта на Ксантип в действителност е глупост.

Тя извърна две пламнали очи към мен и се усмихна.

— Благодаря ти, Аякс, И аз не вярвам, че мъдростта на атинския губернатор беше прикрито малодушие.

Четири дни по-късно достигнахме сферата на Афродита и запъплихме в близост до сиво-зелената планета. Двамата с Езон наблюдавахме сближаването от върха на хълма, предлагайки възлияние с медовина на богинята на любовта.

Клеон ни прекара внимателно през сложната мрежа от епицикли право към очакващия ни на орбита миньорски кораб „Огърлицата на Ищар“, който трябваше да достави за нашата мрежа афродитска материя.

След час маневриране ние се шмугнахме във вътрешността на сферата и стигнахме далечната страна на Афродита. Там, върху екватора на планетата, от обратната й страна, имаше едва забележим белег, прикрит с моминска свенливост. Две мили над тази точка трябваше да ни очаква корабът, появил се от този белег.

Но вместо небесен кораб съгледахме седем назъбени къса зелена скала да се носят в идеален синхрон с планетата долу.

— Нападнали са ги — обяви Жълт заек.

— Невъзможно — възразих. — Трябва да е станала някаква авария. Поднебесните никога не са летели по-далеч от Селена.

Но в този момент иззад един от фрагментите се появи огромна копринена сянка, отричайки напълно твърдението ми. Това беше най-голямото бойно хвърчило, което съм виждал някога, дълъг близо двеста метра безкрил дракон със сребристи чи-копия върху гръбнака и ужасяваща червена паст, от която струеше невъзможен течен огън. Силуетът му се очертаваше причудливо на зеленикавото сияние на планетата и сребристия блясък на „Сълзата на Чандра“. На този фон не беше никак лесно да се определи дистанцията до него, но без съмнение хвърчилото летеше право към нас.

— Долу! — извика Жълт заек и ме бутна зад статуята на Александър. Двамата с Езон се проснаха от двете страни, защитавайки ме с извадените вакуумети.

Първи откриха огън оръдията на хълма, пръскайки заградителен огън от тетраедри през колони от разреден въздух право към корпуса на драконовото хвърчило. Видях поне двайсетина пробойни в тялото на вражеския кораб, но той продължаваше да лети. Копринената обшивка отдолу се разкъса и под нея се показа бамбуково скеле. От дървените „кости“ на хвърчилото се поклащаха десетина зелени вързопа, които на бледата светлина приличаха повече на дълги десетина стъпки навити свитъци. Вързопите се отделиха от дракона и всеки от тях се разгъна в едноместно хвърчило с формата на нефритен прилеп. Роякът от хвърчила описа дъга над десния ни борд и откри синхронна стрелба с чи-копия по нашите оръдейни батареи. Металните дула започнаха да се гънат и извиват, сякаш ги стискаше невидима ръка. Опашката на главното хвърчило разцъфна като цвете и оттам се изсипа цял отряд войници, които се понесоха бавно към централната част на „Сълзата на Чандра“. Докато падаха, нападателите хвърляха малки метални звезди, които летяха с невероятна скорост и прорязваха бронята на нашите войници като сърп житен клас. Драконът бълваше огромни огнени топки, които експлодираха върху десния борд, разтопявайки нагънатите вакуумни оръдия в шлака от злато и стомана.