Небесни материи - Страница 60

— Не изглежда никак добре. Моля те, върви си, за да мога да работя.

Двамата с Жълт заек излязохме на повърхността. Докато преминавахме покрай другите отделения, всички ранени войници задаваха един и същи въпрос: „Как е командирът?“.

— Жив е — отвърнах, молейки се да остане така.

Когато най-сетне се озовахме горе, динамиците и инженерите вече бяха успели да изкарат тежките кранове и булдозерите от хангарите, разчистваха отломките и запълваха пукнатините на сградите. Амфитеатърът беше напълно разрушен, но и без това едва ли скоро щяхме да сме в настроение, за да играем.

Две мисли не ми даваха покой. Дали Езон щеше да оцелее и как едно толкова голямо бойно хвърчило се бе добрало дотук през охраняваните от патрули сфери на Селена и Хермес. Но нямах много време да разсъждавам върху тези въпроси, защото непрестанно прииждаха вестоносци. Какво да бъде ремонтирано най-напред? Батареите и витлата. Как да постъпим с труповете? Поставете ги в хладилната пещера, ще организираме погребален обред, след като узнаем точния брой на убитите. И така нататък, и така нататък.

Анаксамандър и Клеон ме откриха при статуята на Аристотел, където оглеждах пораженията на хълма. Върху бронята на началника на охраната имаше два разреза на местата, където го бяха уцелили със звезди. Шлемът му беше изчезнал, мечът — строшен на две. Тогата на Клеон беше разкъсана, а по раменете и гърдите му зееха рани.

Той се втурна към мен, кършейки ръце.

— Аякс, кълна се, това беше единственият начин да защитя кораба. Съжалявам за онези войници. Не мисля, че пак съм бил завладян от лудостта. Друга възможност, нямаше.

— И добре се справи, Клеоне — успокоих го аз. — Ти спаси „Сълзата на Чандра“, а това е най-важното.

— Благодаря ти, Аякс.

Обърнах се към Анаксамандър.

— Докладвайте за щетите, началнико на охраната.

— Избит е половината от личния състав на войниците. От останалите повечето са ранени. Седем учени и двайсет роби са паднали зад борда.

— А повредите по Кораба?

Анаксамандър надзърна в един списък.

— Батареята на десния борд е напълно унищожена. Ще се наложи да пренесем оръдия от други площадки, за да компенсираме. Изгубихме четвърт от първичните витла…

— Може да се поправи — прекъсна го Клеон.

— Погрижи се за това, главен навигаторе — наредих.

— Тъй вярно, командире.

Анаксамандър продължи:

— Складовете са пострадали най-малко, но половината от животните в самозародната лаборатория са мъртви. Михрадарий смята, че мрежата е непокътната, и прати неколцина учени с лунни шейни да приберат афродитската материя от останките на „Огърлицата на Ищар“.

— Как е Рамоночон?

Анаксамандър се озъби.

— Предателят има само дребни драскотини, нищо повече. Но вражески войник е проникнал в съседната килия и е убил поднебесния лекар.

Той млъкна и извърна поглед към болничната пещера.

— Какво е състоянието на командира?

Опитах се да си сложа маската на непоклатим спартанец, за да скрия гнева и тъгата си.

— Еврип все още оперира и засега не знае със сигурност.

Анаксамандър се изправи и разкърши плещи. Очите му засияха с отразена слънчева светлина, докато извръщаше глава към светилото.

— Командире Аякс — заговори тържествено той, — като първи заместник на Езон, от този момент аз заемам поста военен командир на „Сълзата на Чандра“.

II

ι

Анаксамандър се отдалечи, като издаваше заповеди с гръмовен глас. В този момент допуснах критична грешка. Предположих, че привикналите на дисциплина войници веднага ще забележат огромната разлика между техния стар командир и новия, че ще погледнат на Анаксамандър така, както го виждаме ние с Жълт заек. Но не си давах сметка до каква степен неочакваната атака, съчетана с липсата на командване, е объркала и изплашила войниците. Не виждах, че тяхната нужда от водачество далеч е надхвърлила способността им да оценят достойнствата на новия командир.

Жълт заек, естествено, го знаеше, но двамата не разговаряхме за това, нито тя би допуснала да обсъжда с мен въпроси, които биха заплашили дисциплината на кораба.

Ето как, вместо да се възползвам от момента, в който бих могъл в разрез с делоската традиция да преодолея пропастта, отделяща военното от научното командване и да поема пълен контрол над „Сълзата на Чандра“, аз останах от моята страна на споделения дълг в очакване на по-добри вести за Езон.

Бях се изправил насред двора и наблюдавах как хората и машините разчистват останките от плът и камъни. Понякога се случваше да уловя изплашения поглед на някой инженер или техник, който оглеждаше за поражения колона или подпора, и в такива моменти се опитвах да си придам спартанската увереност, типична за моя ранен приятел. Виждах как очите на мъжа блясваха обнадеждено и той се връщаше към задачата си с подновена енергия.

Докато бдях горе на хълма, Слънцето премина над мен и за първи път в живота си видях Хелиос сам насред яркото кехлибарено небе. Между мен и небесния огън сега вече нямаше нищо освен въздух — нито една кристална сфера вече не ме защитаваше от този несекващ поток светлина и топлина.

Богът на Слънцето примамваше погледа ми, искаше да продължавам да гледам право в него, докато ме пронизваше с пламтящите си копия, сякаш за да ми припомни за Прометеевото високомерие, за наказанието срещу онзи, дръзнал да открадне огън от небесата. Но аз се бях подготвил отдавна за този момент. Бях наредил на онези роби, които не са заети с разчистването на кораба, да раздадат слънцезащитни устройства на целия екипаж. Самият Кловикс донесе на мен и Жълт заек очила с опушени стъкла, за да запазим очите си от силния блясък на универсалния светлик, и наметала с качулки, с вплетени в тях сребровъздушни нишки, опазващи тялото от постоянния обстрел на атомен огън.