Небесни материи - Страница 61

Защитил по този начин несъвършената си плът, аз отново вдигнах очи към Слънцето.

— Ти не си бог — заявих на сияещата сфера, втренчил взор право в затъмнените от стъклата огньове. — Не си дух, а материя. Не си светец и не е светотатство да се взема от теб.

Но още докато произнасях тези думи, чиято едничка цел бе да ми вдъхнат увереност, в съзнанието ми изникна споменът за покритата с белези Селена и гласът ми трепна. Та не беше ли Хелиос — не беше ли Слънцето — тяло на божество? Въпроси, които никога не бяха задавани в Академията или разисквани в книгите по уранология, и за първи път изпитах колебание дали да не накарам Клеон да обърне кораба и да го насочи към Земята.

Тогава случайно погледнах към Жълт заек, която също разглеждаше слънцето, но със спокоен и самоуверен вид. Изведнъж осъзнах, че ако й бяха наредили да щурмува самия Олимп, щеше да го направи, без да се двоуми. Недопустимо беше да падна по-долу от нея.

Тъкмо се готвех да я заговоря, когато чух отзад гласа на Еврип.

— Езон ще живее.

Всички мои тревоги за богове и хора изчезнаха с облекчението, което почувствах при тези думи. Обърнах се и погледнах стария римски доктор. Почти не можех да различа изражението му зад тъмните очила и качулката. Но виждах, че туниката му е изцапана с неговата изсъхнала пот и кръвта на Езон, вероятно бе оперирал през цялото време, докато бях стоял смълчан насред двора.

— Аполон да те поживи, старче — рекох и се пресегнах да го уловя за ръцете, но той се дръпна, за да не ме изцапа.

— Кога мога да разговарям с Езон? — попитах.

Еврип сведе поглед към повърхността, където сребристото сияние на кораба бе затъмнено напълно от блясъка на Слънцето.

— Казах, че ще живее, Аяксе, но той е в кома. Мога да го храня изкуствено и да поддържам жизнените му функции, но ще минат седмици, преди да се пробуди. Ако се пробуди. Знаем толкова малко за комата…

— Направи всичко, което можеш, Еврипе. Нуждаем се от него.

— Да, командире… Аякс… аз… — той ме погледна. Не зная какво бе видял зад очилата и маската този ветеран, който ме познаваше от съвсем малък, но то очевидно го изплаши. — Господарю, разрешете да се върна в болницата.

— Върви — отвърнах и той се отправи забързано към пещерата.

В кома, неспособен да говори и командва, неспособен да ми помага, когато най-много имах нужда от него. И същевременно не е умрял, за да го почетем със съответните ритуали, нито да разчитаме на съветите му при погребалните церемонии. Напълно недостижим за ума и духа ми.

Към мен се приближи един роб. Той избърса замърсените си ръце в наметалото и се поклони припряно.

— Командире — рече, като избягваше погледа ми, — имаме проблем. Статуите на божествената Атина при портала на хълма. И трите са пострадали при атаката. Инженерите казват, че ще се прекатурят при първото ускорение на кораба. Но…

— Разбирам — рекох и вдигнах ръка, за да замълчи. — Прати някой да вземе ритуалните ми одежди, вълнен плат и стомна с чиста вода.

— Да, командире.

— Аякс? — повика ме Жълт заек и долових напрежение в гласа й.

— Да?

— Ще можеш ли сам да преосветиш скулптурите?

Сам. Без Езон, без моя брат в ритуалните задължения. Но нима имах друга възможност? Най-правилното би било да потърся помощта на неговия заместник. Но…

— Няма да позволя на този глупак да мие очите на Богинята на мъдростта — произнесох на висок глас.

— Друг не може ли да ти помогне? — попита Жълт заек.

— Защо не ти? — отвърнах с въпрос. Идеята да изпълня божествената служба в компанията на Жълт заек ме накара да трепна от радост.

Но тя поклати глава.

— Не съм учила за свещенослужител.

— Какво? — подскочих. — Спартански офицер, който да не може да изпълнява свещенически ритуали? Това е нечувано.

— За мен има само един начин да бъда близо до боговете — отвърна тя и сякаш зад гърба й се надигна богът на войната, за да защити чистотата на връзката й с тях. Започнах да разбирам. Да стисне жертвения нож, да произнесе молитвите би означавало да погледне на боговете по съвсем друг начин, да ги изтръгне от мястото, което им бе отредила във войнишкото си сърце. И макар че повечето мъже биха сметнали такава промяна за божи дар, Жълт заек виждаше в това само отказ да изпълни дълга си пред боговете.

— Разбирам — кимнах.

— Наистина ли?

— Да. Твоята беззаветна вяра в боговете означава много повече от хиляди церемонии.

— Никой досега не се е досещал за истинската причина — рече тя. И двамата замълчахме. В дълбините на нашето споделено мълчание изникна мелодия, песен в мислите ми, за нещо голямо и силно, по-древно от самите богове. За първи път в живота си чух да пърхат в далечината крилете на Ерос, в синхрон с едва доловимата музика на сферите.

Жълт заек се пресегна и ме докосна по ръката.

— Има ли някой на кораба, който би могъл да ти помогне за тази церемония?

И този допир, това напомняне за задълженията ми, бяха още една възможност да споделя с нея спартанския мироглед за света, да ме допусне зад стените на града, който беше останал затворен за мен още от младостта ми.

— Михрадарий може — досетих се аз. Но в далечната музика чух и скръбни акорди. — Не, по-добре да я изпълня сам.

— Да, Аякс — рече Жълт заек.

Почаках Хелиос да се отдалечи дотолкова в небето, че дневната светлина да намалее до степен на горещ летен ден. Едва тогава смъкнах качулката и очилата и отново видях света без посредничеството на опушеното стъкло. Облякох пурпурните си жречески одежди и се отправих към портите, за да изпълня най-мъчителната церемония, в която някога бях участвал.