Небесни материи - Страница 64

— Михрадарий — рекох, — ти си мой пръв заместник. Защо не се намеси, когато Анаксамандър е започнал да командва Клеон?

— Съжалявам, Аякс, помислих, че началникът на охраната действа по твое разпореждане.

— Наистина ли вярваше, че ще направя такава глупост да разреша ремонтни дейности по време на полет?

Той сведе очи, за да избегне горящия ми поглед.

— Честно казано, Аякс, тогава не помислих за това.

— Михрадарий, Анаксамандър е жаден за власт идиот. Току-що той доказа, че докато е военен командир на кораба, ще се опитва да краде от моя авторитет. Разчитам на помощта ти, за да го спрем.

— Да, командире. Има ли нещо друго, което да искаш от мен?

— Да. Никога досега бойни хвърчила не са достигали тази сфера — спираха ги патрулите ни край Селена. Насочи гениалния си ум към това как са успели.

Михрадарий подскочи от изненада.

— Как мога да знам по какъв начин са го направили поднебесните?

— Успокой се — рекох. — Не очаквам конкретен отговор, само предположения въз основа на познанията ни за техническите им възможности.

— Виж, това бих могъл. Аякс, благодаря ти за оказаното доверие.

— Напълно естествено, Михрадарий. А сега извини ме, трябва да се връщам на работа.

— Разбрано, командире.

Следващите няколко дена посветих на това да определя докъде се простира властта на Анаксамандър и докъде — моята. В отговор той започна да демонстрира собствената си сила. Засили мерките за сигурност до абсурдни размери, знаейки, че не мога да направя нищо, за да го спра. По повърхността непрестанно кръстосваха подсилени патрули, в небето кръжаха лунни шейни, за да попречат на нови изненадващи атаки. Умората взе да оказва своето пагубно влияние върху войниците и бойният им дух спадна.

Неспособни да променим този ужасен стил на военно командване, двамата с Жълт заек все по-често разговаряхме за Езон, надявайки се да подтикнем Съдбата към усилието да го върне сред нас.

Една вечер след вечеря и в края на поредния изтощителен ден на безсмислена надпревара с Анаксамандър двамата седяхме, опрени на задната стена на моя кабинет, и пиехме подсладена с мед вода. Бях започнал да й разказвам за първите си дни на кораба и за това как бе възникнало приятелството ми с Езон — за съветите му как да се справям с командването и моите лекции, посветени на планетите и хармонията на тяхното движение. Жълт заек беше доста заинтригувана от разказа ми и на свой ред сподели как се запознала с Езон по време на Олимпиадата и за взаимното уважение, възникнало между двамата, докато тренирали заедно и разговаряли за военна стратегия.

— Странно нещо — рекох замислено. — От всички добрини, които Езон е сторил за мен, най-важната беше и най-последната.

— И какво направи? — попита Жълт заек и изпусна облаче ароматен дим от лулата си.

— Показа ми Спарта в нова светлина.

— Каква по-точно?

— Убеди ме, че ти си истинската спартанка, а не баща ми.

— Благодаря на двама ви с Езон за оказаната чест, но не разбирам какво имаш пред вид.

Разказах й историята за моя провал в спартанската военна школа и за това как баща ми бе охладнял към мен по тази причина.

— Наистина ли го направи? — попита тя и неволно стисна юмруци, а в очите й блеснаха божествени пламъчета. — Как е посмял, подобно действие е оскърбление към честа на нашия град!

Бях изненадан от гневната й реакция, но семейният дълг повеляваше да продължа разговора.

— Оскърбил е честта на Спарта? Баща ми?

— Езон е бил твърде внимателен в изказванията си. Действията на баща ти са истинско светотатство.

— Но…

— Спартанското обучение е само за онези, които са предопределени да командват по време на война. Не е унизително да се провалиш на изпитите. Това означава само, че Съдбата не те е дарила с душа на роден воин. Не очакваме от всекиго да успее, нито бихме искали Съдбата да е била еднакво благосклонна към всички наши синове и дъщери.

— Но…

— Не, Аякс — прекъсна ме отново Жълт заек и този път през устата й говореше Хера, богинята на Спарта. — Езон е казал истината. Не ти, а твоят баща не е изпълнил високите критерии на моя град.

Думите й и божествената благословия, която носеха със себе си, ме преизпълниха с внезапното съзнание за величието на спартанския дух, за свещеното предназначение на Спарта и мъдростта на царицата на бойното поле.

Склоних глава както пред жената, така и пред богинята и им поднесох възлияние.

Ремонтните работи продължиха осем дена. За това време останките бяха разчистени, а оръдейните батареи и оцелелите витла — преразпределени по равно от двете страни. Едва след като поставих печата си и под последния доклад, дадох разрешение на Клеон да възобновим полета към Слънцето. Този път, заради намаления брой първични ротори, летяхме с далеч по-ниска скорост, но все още по-бързо, отколкото ако бяхме без ареските витла. Клеон предложи график с четиричасови ускорения, разделени от дванайсетчасови периоди на отдих, и аз склоних, макар и неохотно. Вярно, че натоварването щеше да е по-голямо, отколкото преди, но поне щяхме да достигнем Хелиос само с пет дена закъснение.

Два дена след като потеглихме на път, работата ми беше прекъсната от неочаквано посещение на Кловикс, старейшината на робите.

— Командире, разполагам с информация, която може да ви заинтересува — поде той.

— Така ли?

— Неофициално — добави той, свел поглед. — Виждате ли, господарю, по принцип информацията касае безопасността и следователно е в приоритетите на командир Анаксамандър, но струва ми се, че неговият официален интерес няма да е толкова голям, колкото вашия неофициален.