Небесни материи - Страница 65

Жълт заек повдигна вежди от тази странна и объркана реч, но аз разбирах накъде бие галът. Извадих от чекмеджето кесията си и отброих дванайсет сребърни драхми върху писалището. Кловикс засука за миг мустак, сякаш преценяваше колко може да струва информацията. След това се пресегна, събра монетите и ги напъха в кесията, скрита в ръкава на туниката.

— По време на поправките — заговори той — един от моите роби се е натъкнал на цепнатина в стената на кладенец. Намира се на около четирийсет стъпки дълбочина и на десет стъпки над водното равнище. Сторило му се, че цепнатината води към малка, тъмна кухина, но не е съвсем сигурен.

Двамата с Жълт заек се спогледахме.

— Кловикс, благодаря ти — рекох. — Можеш да си вървиш. Не го споменавай никому.

— Разбира се, командире — рече той, докато катереше стълбите на моята пещера.

Погледнах Жълт заек с горчива усмивка.

— Както вече казах, има си предимства да държиш на служба най-корумпирания роб в Симахията.

— Редно би било сега да предадем тази информация на началника на охраната.

— Сиреч на Анаксамандър — произнесох, ядосан от неочакваното предложение. — И той веднага ще намери начин да прибави и това към обвиненията срещу Рамоночон. Имам два дълга, Жълт заек. Трябва да изпълня и двата.

— В такъв случай как смяташ да постъпиш, командире?

Сплетох пръсти и кокалчетата ми изпукаха.

— Да претърся пещерата. Възможно е точно там да е скрит предавателят.

Тя не отговори.

— Жълт заек. Трябва да го направя. Това е мой дълг.

Тя кимна бавно и отново почувствах как духът между нас се съживява.

— Само че… ти няма да ми позволиш да сляза там сам, нали?

— Разбира се, че не.

— В такъв случай оставям на теб да решиш. Ако твоят дълг повелява да прехвърлим този въпрос в ръцете на Анаксамандър, ще го сторя.

— Не, Аякс — рече тя, след като помисли известно време. — Защото се заклех да ти помогна в издирването на шпионина. Ако сметнеш, че решението ти съвпада със задълженията ти на командир, ще бъда с теб.

— Отново ми оказваш голяма чест.

Без повече приказки ние се отправихме към складовата пещера. Още няколко монети бяха достатъчни Кловикс да отпрати всички роби и да ни остави сами при споменатия кладенец. Жълт заек взе въжета и куки, а аз се порових в един от сандъците на динамиците и извадих дълъг маркуч с метален наконечник.

— Какво е това? — попита Жълт заек.

— Ръчен воден свредел.

Завързахме въжетата за метални скоби в основата на кладенеца и се спуснахме бавно покрай влажната, хлъзгава стена. Спускането не затрудни особено Жълт заек. Що се отнася до мен, имах известен опит от катераческите си упражнения на младини в Индия.

Четирийсет стъпки по-надолу ние се натъкнахме на цепнатина, широка не повече от няколко сантиметра. Както ни бяха докладвали, през нея се виждаше тъмна кухина. Мярнах поклащащи се нощни завеси, но не можах да различа повече подробности.

— Дръж ме здраво — наредих на Жълт заек. Тя запъна крака в насрещната стена и ме улови през кръста. Спуснах края на маркуча надолу в кладенеца. Чу се плясък и след броени секунди от отсамния край на тръбата шурна под налягане бистра вода. Въоръжен с вода и метал започнах методично да разширявам цепнатината.

Не бях привикнал с тежка работа, но въпреки това след около половин час успях да изкопая достатъчно голям отвор, за да се проврем вътре.

Първа се промуши Жълт заек, отвърза се от въжето и се шмугна като змиорка през корал. Последвах я, но не посмях да отвържа въжето, преди да съм стъпил на твърда земя. Докато се озъртах, Жълт заек смъкна завесите и помещението се обля в ярка сребриста светлина. Намирахме се в малка подземна камера с дължина осем стъпки, ширина седем и височина пет. Подът беше неравен, а от стените и тавана се подаваха остри камъни. Твърде груба работа, за да е дело на опитен динамик.

Оскъдното обзавеждане се състоеше от няколко бали с платове, без съмнение отмъкнати от нашите складове и подредени по края така, че да осигурят на обитателя на камерата известна защита при ускорение.

Жълт заек ми нареди да остана в ъгъла, докато претърсва пещерата.

— Двама души са живели тук най-малко месец — обяви тя, след като повдигна завивките и надзърна зад вързопите. — Няма признаци да са се хранели долу.

Значи на кораба ми е имало неканени гости? Под носа на така наречения началник на охраната.

— Трябва да са били поднебесни — рекох, едва сдържайки гнева си. — Сигурно са се поддържали с техните алхимични хранителни таблетки.

Жълт заек кимна замислено и тръгна покрай стената, като я почукваше с дръжката на меча. На едно място от дясната страна внезапно отекна на кухо. Тя спря и изчегърта с острието на ножа си парче от стената с дължина десетина сантиметра. Зад този скрит капак се показа ниша, уплътнена с вълнена подложка, в която се гушеше стъклена кутия, досущ като описаната от поднебесния доктор.

— Пипнахме ги — рекох.

Жълт заек поклати глава.

— Напуснали са помещението преди около четири часа.

— Но как са излезли? Не виждам никакви врати.

Тя продължи да потропва върху стените и скоро зад друга плоча откри вход за тунел. Проходът беше с неравни стени, не повече от две стъпки висок. Навярно беше много трудно и мъчително да се пълзи в него.

— След мен — рече Жълт заек. — И бъди внимателен.

Запълзяхме в тесния, прав тунел, като веднага ожулихме ръце и крака в грапавите стени. Скоро стигнахме масивна плоча, която преграждаше тунела. Жълт заек я натисна с рамо и тя поддаде.

Озовахме се в правоъгълна шахта, в която имаше стоманен прът с голяма златиста сфера на върха. Въздухът около сферата беше ясен и чист, навярно тя бе изработена от огнезлато. Изминаха няколко секунди, преди да осъзная, че виждам една от левитиращите сфери на кораба и че се намирахме на дъното на шахтата, в която беше прибрана.