Небесни материи - Страница 66

— Излизайте горе — провикна се нечий глас над нас. Кимнах на Жълт заек и тя ме поведе по тясната сервизна стълбичка, издълбана като възходяща спирала в стената на шахтата.

Озовахме се на повърхността на „Сълзата на Чандра“. Протегнах схванатите си мускули и гърбът ми изпука силно и болезнено. Огледах се в посоката, от която бях чул гласа и за своя изненада там имаше не един човек, нито отряд от четирима, а десетина войници от личната охрана на Анаксамандър, с насочени към нас вакуумети. Зад тази въоръжена до зъби фаланга стояха Анаксамандър и — за моя изненада — Михрадарий.

Анаксамандър ни посочи с ръка и по стар обичай се обърна към невидимата аудитория, на която сякаш непрестанно говореше.

— Аякс от Тир. Жълт заек от Ксерокия. Арестувам ви по обвинение в измяна.

— Това е нелепо — опитах да възразя.

— Заподозрях ви от мига, в който започнахте да защитавате Рамоночон — продължи той. — А сега открихме и скривалището, където държите снаряжението си. Доказателствата са налице и са напълно достатъчни. Аякс, от този момент те свалям от командния пост — началникът на охраната се обърна наляво. — Михрадарий, ти поемаш научното командване на този проект.

За моя изненада, вместо да възрази срещу подобно абсурдно решение, персиецът само кимна с лице, безизразно като статуя на каменен бог. В този миг разбрах кой е шпионинът и колко глупаво беше от моя страна да му се доверя.

Междувременно Жълт заек бе изучила разположението на войниците и очевидно възнамеряваше да ги нападне. Осъзнах, че се готви да жертва живота си, за да ми даде възможност да избягам, пресегнах се и я улових за ръката.

— Никакви спартански саможертви — прошепнах. — Трябваш ми жива!

Тя ме погледна с котешките си очи. Усещах как от нея извират гневни вълни, породени от оскърблението, което Анаксамандър отправяше срещу нас и срещу честта на Симахията. Знаех, че иска да го убие, и не се съмнявах, че би могла да се добере до него дори през гъстата редица от войници, но това със сигурност щеше да й струва живота.

— Жива ми трябваш — повторих тихо.

Тя кимна бавно.

— Разбирам и се подчинявам.

Погледът, който плъзна по редицата от войници, със сигурност изпълни душите им с неописуем страх. Когато посегна към вакуумета на гърба си, оръжията им трепнаха, но тя само отвърза калъфа и го пусна бавно на земята. Последваха го мечът и ножът — с безразлични жестове, от които ставаше ясно, че дори обезоръжена, тя се смята за по-опасна от тях.

Войниците въздъхнаха с шумно облекчение и ни отведоха в същата килия, където държаха Рамоночон.

Когато влязохме, Рамоночон, който все така седеше със скръстени нозе на пода, вдигна глава към нас.

— Какво става? — попита той.

Вратата се затръшна зад нас и ключът изщрака. Усмихнах се уморено и се отпуснах до Рамоночон, а Жълт заек приклекна до вратата.

— Анаксамандър обяви и нас за шпиони.

— Ах. Разбирам — и Рамоночон затвори очи.

κ

Едва сега, изолиран в килията, имах възможност да преосмисля всичко и да осъзная какви грешки бях допуснал. Бях повярвал на Михрадарий, защото е атинянин, бях сметнал, че съществуват определени граници за амбициите на Анаксамандър, породени от ограничения му умствен багаж, и най-фаталната от всички грешки: бях повярвал, че „Сълзата на Чандра“ е мой кораб, предаден ми от архонтите, и че само те биха могли да ми го отнемат. Твърдо много бях разчитал на високия си пост и твърде малко на ума си.

Ала докато се обвинявах и корях, в главата ми заговори Атина и ме увери, че съществуват предимства дори в новото ми положение. Тъкмо се питах какви може да са тези тайни преимущества, когато любопитството на Рамоночон най-сетне надделя над будисткия му стоицизъм и той наруши тишината с въпросите си:

— Защо ви арестува Анаксамандър? Кой би повярвал, че и двамата сте предатели?

— За човек като него — отвърна Жълт заек, втренчила поглед в железния под — истината няма значение. Единственото, от което се интересува, е собствената му слава.

— Не разбирам — призна Рамоночон.

— Защото не си спартанец — отвърна тя. В думите й нямаше укор, само признание, че е надарена с неща, които другите не притежават.

— Но Анаксамандър също не е спартанец — обадих се аз.

— Вярно — кимна тя. — Но смята, че трябва да бъде такъв и си мисли, че знае какво е да си истински спартанец.

— Продължавай — поканих я аз, посъветван от Атина да го сторя.

— Всички знаят, че боговете награждават тези, които са извършили величави дела, със слава и почетно място сред героите.

— Така е — кимнах.

— В Спарта ни учат да вършим подвизи по време на война и мнозина от нас се сдобиват с тази божествена почит.

Тя се изправи и прокара ръка по цепнатината между вратата и лунната скала, в която бяха забити пантите. Лицето й озаряваше нечие божествено присъствие — Хермес, покровителят на крадците, насочваше действията й сега. След като общува няколко секунди с него, той си тръгна и тя се върна към прекъснатия разговор.

— Мнозина воини, отхвърлени от Спарта, се опитват също да вършат подвизи, но за почести и слава, а не по волята на съдбата. Такива никога не получават командни постове, тъй като са опасни както за изпълнението на възложените задачи, така и за подчинените си. Анаксамандър е един от тях.

— С други думи — рекох, — когато Езон беше ранен, Анаксамандър видя в това възможност да си спечели място в залата на славата. И затова се опитва да съсредоточи в ръцете си цялата власт над кораба. А след като не успя…

— Премахна двете последни пречки към осъществяване на лелеяното желание — довърши тя. — Теб и мен.