Небесни материи - Страница 79

Задавих се и в началото дори опитах да се съпротивлявам, сетне забелязах загрижения й поглед и осъзнах, че съм погълнал поредното преголямо количество пневма. Спрях да се боря и бавно й отстраних ръката.

— Благодаря ти — рекох тихо.

Михрадарий се разсмя като лаещ койот и си спечели изпълнен с омраза поглед от Жълт заек.

— Няма да изкараш дълго, Аякс, с подобно безгрижно поведение — подметна насмешливо персиецът. — Не бих се учудил, ако твоята телохранителка сама реши да приключи с теб.

Жълт заек се обърна към него и си пое дъх. Виждах сянката на Арес да преминава през лицето й, изпълвайки думите й с божествена предопределеност:

— Ти ще си първият, който ще умре — заяви тя и в очите й блеснаха пламъчета.

Михрадарий я изгледа, сякаш предизвикваше едновременно жената и бога в нея. Студените ветрове на външните сфери се надигнаха внезапно и развяха косите му в лицето й.

— Аз съм този, който унищожи делото на живота на Аякс — заяви той с глас, издаващ божествена лудост. — Няма никакво значение дали ще го изпреваря по пътя към отвъдното. Той никога няма да бъде обявен за герой на Симахията, а когато Делос бъде унищожен и Персийската империя — възмездена, моето име и моят живот ще бъдат изписани на руините на императорския дворец и ще останат там завинаги.

В този момент зърнах някакво движение в подножието на хълма. Кловикс се показа от входа на складовата пещера, прикрепяйки Рамоночон, който, слава на Аполон Лечителя, изглеждаше по-добре.

Намръщеният поглед на Миджима издаде, че е недоволен от видяното. Михрадарий също изглеждаше ядосан, най-вече при вида на Рамоночон.

— Командире, главният динамик настоя да дойде — рече Кловикс, когато ни наближи. Той погледна към Фан и Миджима. — Кои са тези…

Обясних накратко кои са неканените ни гости.

— Искате да кажете, че те са разрушили кораба? Те са виновни за смъртта на моите хора? — Кловикс подскочи. Лицето му потъмня от гняв, очите му се наляха с кръв и той пусна Рамоночон, който се олюля и седна на земята. Кловикс се изправи лице в лице с японеца. Миджима го гледаше безстрастно, сякаш не виждаше никаква заплаха в надвисналия над него мъж.

— Кловикс, изпълни ли нарежданията ми? — попитах, дърпайки настрана слугата, преди да е направил нещо необмислено.

Кловикс не ми обърна внимание и пристъпи към Миджима.

— Командирът ти зададе въпрос — обади се Жълт заек, а в гласа й се долавяше спартанска нетърпимост.

— К-командирът… — повтори той, заеквайки, сетне бавно отстъпи. — Командире — този път на лицето му се изписа покорство. Когато продължи, произнасяше всяка дума като ученик, който внимава да не сбърка нещо на изпит. — Нямах възможност да огледам целия склад. Но след първоначалния преглед мога да ви докладвам, че положението ни е доста тежко. Изгубили сме всичкото снаряжение, кранове, влекачи, земекопните машини на динамиците. Лунните шейни изглежда са скъсали веригите си по време на полета, защото се носят на известно разстояние зад нас. Проверих и уранологичните запаси. Останали са ни само десетина унции, огнезлато. Не съм много сведущ в научните въпроси, но това не е ли твърде малко, за да ни върне у дома?

— Не, Кловикс — отвърнах. — Но не е и достатъчно.

Той склони глава и продължи с напевния си доклад:

— Разполагаме с изобилие от храна, командире, най-вече жито, сушени плодове и зеленчуци. Но за пиене имаме само зехтин и неразредено вино.

Думите му пробудиха жаждата ми и заплахата за мъчителна и неизбежна кончина. Внезапно пред погледа ми се мярна Танатос, богът, който докосва живота на всеки човек. Той разтвори тъмната си роба и изпод нея излетяха двеста призрака. Всеки мъж и жена, издъхнали на моя кораб, ме призоваваха да отмъстя за смъртта им.

Отворих очи и втренчих обагрен от гнева на Арес поглед в мъжете, виновни за това положение: Михрадарий, Миджима и Фан. Никой от тях изглежда не забелязваше реакцията ми. Михрадарий беше твърде зает да разменя гневни погледи с Рамоночон, вниманието на Миджима бе погълнато от Кловикс, а Фан все още изучаваше Арес, без да подозира колко е близо до бога на тази планета.

— Жълт заек — прошепнах на ксерокски, — подай ми вакуумета.

— Не, командире — отвърна тя и когато я погледнах, от очите й ме гледаше Атина. Моята богиня покровителка се пресегна и ме докосна право в сърцето. Духовете на мъртвите се прибраха обратно и призивите им за мъст постепенно утихнаха. Арес размени няколко думи със сестра си, но тя му показа щита, който носеше, и той също си тръгна, като остави кървяща болка в сърцето ми.

— Защо ме спря? — попитах Жълт заек.

— Защото мислиш твърде много — отвърна тя и аз осъзнах, че в думите й няма и капчица подигравка.

— Какво искаш да кажеш?

— От тези, които премислят всичко, не стават добри войници. Когато отнемат живот, умовете им се преизпълват със състрадание. Сърцата им надничат право в хтоничното царство. Черна жлъч обагря настроението им. Или се привързват прекалено много към убийството, или го намразват. Но което и да е от двете, вече не са способни да изпълняват дълга си.

— И какво прави спартанците различни? — зададох аз въпроса, на който баща ми неизменно бе отвръщал с презрително мълчание.

— Нашите души са преизпълнени с мисли за война, а не за смърт. Ние убиваме или умираме, за да победим, и това е едничкото ни предназначение. Но ти си командирът тук. Ако смяташ, че предателят и шпионите трябва да умрат за делото на Симахията, аз ще ги убия и след като изпълня дълга си, никога повече няма да помисля за тях. Ето как действа умът на спартанеца.