Небесни материи - Страница 86

— Откакто се пробудих — заговори, — моля боговете и героите да ми подскажат как да се спасим. Докато чаках тук на хълма да дойдете, героят Александър ме навести с подходящ съвет.

Изпълни ме въодушевление, но далечните гръмотевици бързо прогониха радостта ми.

— Когато бил млад — продължи Езон, — Александър приближил с армията си град Гордий. От една легенда знаел за храма на този град, в който имало въже с възел. Според поверието този, който развърже възела, щял да завладее целия свят. — Езон направи пауза. Козината на гърба ми настръхна. В сърцето ми си даваха среща тътен на гръмотевици и сияние на светкавици. Виждах как Атина и Клио подават на Зевс земния глобус. — Александър отишъл да погледне възела. Видял маса от ремъци, оплетени около няколко дървени парчета. Един от генералите предложил да срежат възела с меч. Александър отказал с думите: „Не всеки проблем се решава с оръжие“. Сетне пратил да повикат от лагера Аристотел, който пътувал с армията. Аристотел оглеждал възела около час, след което бързо го развързал. Няколко парчета дърво паднали на пода и ученият подал на своя ученик разплетения кожен ремък. Александър се обърнал към генерала, който предложил да срежат ремъка, и му казал: „Подходящият човек е по-велик от подходящия меч“. — Езон отново направи пауза. Жълт заек го гледаше втренчено и аз усетих, че между двамата се е възцарил истински спартански дух на пълно разбирателство. — Посланието на Александър е ясно. Нашето оцеляване не е военен, а научен проблем — продължи Езон. — Ето защо предавам цялото управление на този кораб на командир Аякс. Оттук насетне всички негови инструкции ще се изпълняват безпрекословно. Преотстъпвам му целия си авторитет, включително правото да наказва войниците и да съди предателите и шпионите.

Той се приближи към мен, наведе се и ми помогна да се изправя. След това ми отдаде чест по спартански и приседна в краката ми.

— Очакваме заповедите ти, командире.

Бях изненадан от това нарушаване на протокола, този отказ от изпълнение на дълга от страна на Езон, но дълбоко в себе си съзнавах, че е постъпил правилно.

— Оказваш ми голяма чест — рекох и Атина и Клио се пробудиха отново в мен, озарявайки мислите ми със светлина. — Няма да те разочаровам, стига да е по силите ми.

Отново екна гръмотевица, този път по-близо до мен. Божествената близост ме изпълни с нов поглед към вселената. Възвисих се над Земята и преминах през сферите, докосвайки всеки един от боговете, докато накрая достигнах Сферата на неподвижните звезди. Положих ръце върху тази черна стена със сияещи пламъчета и почувствах машината на Вселената, трепета на Първичния двигател, придаващ тласък на всичко, що съществува. Чисто и неподправено движение премина през ръцете ми и изпълни ума ми със сила, която се нуждаеше от реализация. Обърнах гръб на сферата и се спуснах обратно на Земята, за да отнеса това движение в света на хората.

Видението ме напусна и аз се озовах пред разтревожените лица на моите другари.

— Бих искал да разговарям с Езон насаме — рекох. Рамоночон и Кловикс се поклониха и си тръгнаха, но Жълт заек остана зад мен. Погледнах я.

— Насаме — повторих.

— Не извън полезрението ми — отвърна тя.

Кимнах в знак на съгласие. Тя се спусна надолу по хълма и спря при войниците.

— Езоне — подех, — зная, че постъпи правилно. Но не разбирам защо. Защо точно ти от всички хора реши да нарушиш правилото за двойно командване?

Той вдигна ръка и изрисува във въздуха един знак от Орфическа мистерия. Машинално отвърнах със съответстващия знак.

— Ние сме като Евридика в царството на Хадес — рече той. — Само ти можеш да приемеш ролята на Орфей и да намериш онази песен, която ще ни изведе обратно.

— Откъде ти хрумна това сравнение?

— Когато се пробудих от комата — обясни той, — всичко беше променено. Имах чувството не че съм жив отново, а че най-сетне съм умрял. Че съм застанал на прага на Хадес и се сблъсквам с проблема на Орфей.

— Разбирам — рекох. — Но въпреки това да се откажеш от двойното командване, от принципа, на който от векове се крепи Симахията…

— Аяксе, ако по някаква странна прищявка на съдбата се бяхме озовали в сърцето на Поднебесното царство, заобиколени от техните армии, без никакъв шанс да оцелеем, нямаше ли да се почувстваш като мен сега?

— Какво искаш да кажеш?

— Нямаше ли, посъветван от висшите сили, да ми преотстъпиш командването с пълната увереност, че само аз мога да открия път за бягство?

— Да, Езоне, така щях да направя — отвърнах и сведох глава. — А сега моля те върви си и ме остави да помисля.

— Да, командире — рече той, спусна се надолу по хълма и подхвана разгорещен разговор с Михрадарий, който не можех да чуя.

Приближих се до ръба на хълма, където корабът се беше разцепил на две, и загледах нащърбения край, от който стърчаха безброй сребърни нишки. Земята беше на триста хиляди мили право под мен, пътешествие, далеч по-дълго от това, което е трябвало да измине Орфей на връщане от срещата с Хадес, а аз не притежавах неговия глас, за да омагьосам Вселената. Можех да разчитам единствено и само на неясното движение, посоката, зададена от Зевс.

Гледах надолу в бездната и чаках онова безцелно вътрешно движение да се превърне в ясна и осъществима идея. Но единствената мисъл, която ме споходи, беше тази, която Хелиос прогори в ума ми, за да ме накаже за моята нагла постъпка. Твой дълг е да си добър.

— Но какво е да си добър тук? — попитах, надявайки се гласът ми де прекоси небето и да достигне слънчевия бог.