Небесни материи - Страница 93

Влязох в кабината, облегнах се на дървената стена и се привързах с ремъци за пода. Краищата на петте конопени въжета се поклащаха пред лицето ми, като това за спешни случаи, изработено с подаръка от Рамоночон, беше точно в средата.

Изчаквах Арес да се върне и да притегли „Порицанието на Феникс“ към вътрешния край на сферата на бога на войната, за да не се налага да търсим път между сложните орбити на неговите епицикли.

Червеното сияние на Арес се стопи, когато той се скри зад борда, но малко след това се появи от другата страна и ни задърпа след себе си. Улових по-здраво краищата на кормилните жици и затаих дъх. Разсеяна слънчева светлина озаряваше многобройните аресови епицикли. Една по една препречващите пътя ни сфери се отдръпваха точно според изчисленията ми и накрая останаха само две невидими тела — едно от тях беше това, което теглеше слънчевата мрежа. Изтеглих въжето на горната жица. През прозорчето видях златисто сияние по този край на мрежата и прояснилото се около него небе. Въздухът се разреждаше под формата на дъга, теглейки мрежата в тази посока, и тогава фрагментът изведнъж се раздвижи. Като освободен от пранги състезателен кон той се отърси от притеглянето на пленилия го епицикъл. Фрагментът направи опит да заподскача из небето, както стана преди, но този път поводите го удържаха, а разреденият въздух насочваше мрежата по права линия, в която полетя и огнената топка.

Корабът се заклатушка и бавно описа завой, следвайки набиращия скорост фрагмент. В началото движенията му бяха толкова резки, че в мен отново се надигнаха опасения. По някое време дори ми се зави свят.

Фрагментът хлътна надолу, теглейки ни към Арес. Дръпнах повода и в този момент се чу рязък звук. Въжето, което направляваше жицата на десния борд, увисна свободно в ръката ми. Сграбчих самата жица и усетих как се впива в дланта ми — върху ръкава ми се появи капка кръв, която бързо се разширяваше.

Но аз не пусках жицата, продължавах да я дърпам и покрай мрежата изгряха още златисти топки, теглейки ни надясно, докато най-сетне се завъртяхме срещу острия ръб на голямата кристална сфера. Изброих пет удара на сърцето си и в този момент долових зад себе си тихо бръмчене — Фан бе задействал своите чи-усилватели тъкмо навреме. Слънчевият фрагмент се понесе плавно надясно и ние описахме грациозен завой, отдалечавайки се от ръба на кристалната сфера и от Арес и поемайки на път към Слънцето.

Пуснах кормилната жица. Златистото сияние покрай мрежата изчезна, но слънчевият фрагмент продължаваше да се носи надолу, докато по някое време — като кон, който се е уморил да тича и иска да си отдъхне и да попасе — той се отби от следвания курс и навлезе в далечна орбита около Земята, но вече на няколкостотин мили от сферата на бога на войната.

Изгубих половин час, за да се отвържа от ремъците, най-вече защото можех да действам само с една ръка, след това излязох върху поклащащата се повърхност на „Порицанието“ и се отправих към другата навигационна кабина. Фан вече беше навън и се озърташе с доволна усмивка.

Щом ме видя, той ми се поклони дълбоко и аз му отвърнах по същия начин.

Кръжахме в тази орбита два дена, а през това време заедно с Рамоночон и Фан проверявах състоянието на кораба след първия опит за ускорение. Като се изключат някои дребни поражения по дясното крило и новото, по-здраво въже за жицата, „Порицанието на Феникс“ бе излязъл почти невредим от своя пробен полет.

Приключихме с ремонтните дейности и почакахме, докато естественото движение на кораба ни върна при невидимите течения, свързващи Арес със Слънцето. В мислите ми следващата част от полета щеше да е истинската проверка за това дали ще можем да се върнем на Земята. Никой от двама ни с Фан нямаше представа с каква скорост летим. Той знаеше точната бързина на бойните хвърчила, а аз познавах силата, с която ни теглят Слънцето и Луната, в случай че не бъде прилагана друга сила, но нямахме ни най-малка идея как да съчетаем знанията си, за да изчислим скоростта на „Порицанието на Феникса“. Налагаше се да експериментираме.

Веднага щом се озовахме под Арес двамата с Фан заехме места в навигационните си кабини и наредихме на останалите членове на екипажа да си сложат ремъци. Дръпнах въжетата и уловеният в мрежата слънчев фрагмент се гмурна като делфин в чи-потока. Усилвателите подхванаха познатия ми брум, от който по гърба ми незнайно защо пробягваха тръпки, и ние започнахме да падаме към слънцето, теглени в невидимото течение сред океан от въздух — летяхме право към огъня долу.

Ускорението ме притисна в дървената стена. Ремъците се впиха болезнено в ръцете и краката ми, но аз не им обръщах внимание. Бях запленен от радостта, която вдъхваше бързият полет, и вече разбирах възбудата на Клеон. Усетих как духът на навигатора се пробужда в моето развеселено сърце, попивайки от възторга като кръв по време на жертвоприношение и връщайки Клеон обратно в света на живите.

Някаква божествена хармония зазвуча в главата ми — музиката, която Вселената изпълнява пред душите на Питагоровите последователи. Сред тази ода на планетите долових, не — видях, чи-потока, който придаваше ускорение на нашия кораб. Песента беше дует, изпълняван в строфи и антистрофи от Арес и Хелиос. И през душата ми, през моето гърло заедно с тях пееше Клеон, извисявайки нешлифования си глас, за да приглася на музиката, изпълнявана върху лирата на съществуванието.

А после без предупреждение, дори без епилог песента секна и Клеон ме напусна. Огнената топка бе излязла от предначертания курс между планетите и ехото на песента бързо заглъхна в далечината.